Късно вечерта Димова се прибираше след дълъг разговор с приятелката си. Тогава видя в тъмната уличка хора, които бяха си послали картон и спяха на тротоара.

На другия ден тя сподели това с учениците си и ги попита:

– От какво се нуждаят тези хора?

– Храна, – каза Петьо.

– Пари, – обади се мълчаливият Слави.

– Сигурно място, – добави Даниела.

Изведнъж Даря скочи и високо каза:

– Те се нуждаят единствено от надежда.

– Искаш да кажеш, че те очакват да им се случат добри неща? – попита заинтересовано Димова.

– Не, – закърши ръце Даря, – те се нуждаят от увереност в това, на което се надяват.

Даря говореше за вярата в Исус Христос макар и не пряко.

Всички в класа знаеха, че тя ходи на църква, за това често ѝ се присмиваха за странните изказвания.

И днес се случи същото. Повечето от децата се закискаха, а на Димова ѝ трябваха десет минути за да умиротвори класа.

Какво е това върховно добро, на което вярващите в Христос могат да се надяват с увереност?

Обещанието за влизане в Неговата почивка.

А какво включва тя?

Божият мир, увереност в спасението, разчитане на Божията сила и убеденост за бъдещ небесен дом.

Светът наистина се нуждае от надежда.

Божието истинско и сигурно уверение е, че в добри и лоши времена Той ще има последната дума и няма да ни подведе.

Когато Му се доверим, знаем, че Той ще оправи всичко за нас на Своето Си време.

В една от социалните мрежи приятели взеха сериозно да се тревожат за Марко.

Не беше се появил целия следобед. Вечерта пак го нямаше.

Започнаха да му звънят по телефона, но никой не вдигаше.

По-късно, когато най-сетне го видяха, той обясни изчезването си:

– Бях сред природата със сина си. Прекарахме страхотно. Телефона си бях забравил в къщи. Не можах да прочета всички новини, но те така или иначе, щяха да съсипят деня ми, ако бях ги погледнал.

Приятелите му бяха шокирани.

– Кой си мисли, че е той?! – възнегодува един от тях. – Ние се притесняваме за него, а Марко прекарал чудесно!

Пламен взе да го поучава:

– Трябва да си информиран тези дни, защото цикълът на новините се променя на всеки пет минути и ако оставиш телефона си, ще липсват толкова много от лошите неща…. Искам да кажа, разбираш защо всички сме ти толкова ядосани?

Но Марко не се трогна от тези напътствия.

Захвърли телефона си нанякъде, но преди това провери графика на работите, които му предстояха за утрешния ден.

Беше цяла вечер със съпругата и сина си. Тримата бяха много щастливи.

Дълго време не се бе случвало такова нещо в този дом.

Накрая Марко изгаси осветлението и си легна, без да се интересува за всички лоши неща, които излъчваха по медии и интернет.

Сънят му бе спокоен.

Спа необходимите осем часа и се събуди свеж, готов за работа.

Гошо се прозяваше, но заяви на жена си:

– Ще почета малко.

Тя само се усмихна, защото знаеше какво ще последва.

Гошо държеше рекорд за бързо заспиване.

Няколко секунди след отварянето на книгата той се пренасяше в света на сънищата.

Виждайки усмивката на жена си, той си каза:

– Тази вечер ще бъде по-различно.

Но само след секунди се чу познатото:

– Хъррр ….

И книгата падна на лицето му.

Според съседско проучване се установи следното:

– Гошо успява да прочете по едно и половина изречения от книгата си всяка вечер, преди да заспи.

– Първата глава на книгата е прочел за девет месеца.

А един от съседите коментира:

– С такива темпове трябва да очакваме, че Гошо ще завърши четенето на книгата си малко преди да умре.

– Но за това пък, – ухили се друг негов комшия, – Гошо ще има над средната продължителност на живота поради отличните си навици за сън.

Тодор седеше в края на работния ден с лопата в ръцете. Трябваше да е доволен от работата, която е свършил днес, но уви. Бе прекалено уморен.

Раменете го боляха, а умът му бе зает с новопоявилия се проблем.

– Иска ми се да избягам от всичко, – Тодор въздъхна тежко.

Той вдигна и двете си ръце нагоре, като остави лопатата.

– Като се прибера ще си включа телевизора, – започна сам да крои планове за вечерта. – Не винаги го слушам, но поне не се чувствам сам.

Изведнъж Тодор трепна, нещо се събуди в него.

Той затвори очи и прошепна:

– Господи …

Умората го възпираше, за да каже нещо повече, но в тази дума се съдържаше изтощението, отпадналостта, безсилието и немощта му.

Тодор явно бе избрал при Кого да отиде. Изборът му бе правилен, защото именно Този ни призовава: „Елате при мен всички отрудени и обременени и Аз ще ви успокоя“.

Такава почивка не можеше да му даде телевизията, нито добрият сън, защото те предлагат краткотрайна и зависеща от обстоятелствата отмора.

Бог винаги ни дава истинска почивка дори сред проблемите. Той е в контрол на нещата.

Можем да Му се доверим. Да издържим в трудни ситуации поради силата за възстановяването, които само Той може да даде.

Това бе наистина малко селце, но по необясними причини вечер хората му оставаха без ток.

Когато се оплакаха на местната електрическа компания, експертите бяха озадачени:

– Не откриваме никакви проблеми в електрическата мрежа.

Мъжете от селото се събраха и решиха:

– Да се организира отряд, който да наблюдава селото и да намери причината за прекъсването на тока вечерно време.

Тази идея се оказа повече от добра.

Скоро отрядът от доброволци залови местната млада жена Юлия.

Един от тези, които я бяха хванали, негодуваше срещу нея:

– Тя спирала тока на съселяните си. И Защо го е правила? За да се срещне под прикритието на тъмнината с приятеля си.

– Защо на тъмно, какво ѝ е пречело да го прави явно? – попитал един от селяните, който не бе участвал в доброволната група. – И ние някога сме били млади, и сме се влюбвали.

– Тони, нейният възлюбен, – уточни друг, – е от онова село, дето сме постоянно във вражда с тях. И девойката не е искала да се знае, за връзката ѝ.

След като тайната бе разкрита съселяните на Юлия бяха готови да набият Тони, но той избяга и доведе хора от неговото село да се бият с тези, които го бяха подгонили.

Двете враждебни групи се събраха и тъкмо се готвеха да започнат боя, когато Петър най-старият човек от селото на Юлия се провикна:

– Спрете! Какво правите?

– Дядо Петре, ти не се меси в нашите работи, – скочи пред него Калоян.

– Деца, не си заслужава да се биете, – каза кротко старецът. – Не е ли по-добре да ги оженим? Така и ние ще имаме всяка вечер ток и двамата млади ще бъдат заедно.

Мъжете закимаха с глави в знак на съгласие.

– Добро е това, – каза Симеон от селото на Юлия.

– Нека тази сватба бъде първата стъпка за премахване на враждата между нашите села, – обяви тържествено Васил, кмета на селото на Тони.

Бе небивало веселие. Хората се радваха, прегръщаха и си искаха прошка един от друг.

За наша радост тази почти Шекспирова любовна история завърши щастливо.