Бяха го хванали преди няколко месеца. На царя му се бе разминало, той не успя да го убие. Отровата случайно бе погълната от едно малко кученце. Но виновникът бе бързо открит и задържан.

Днес му предстоеше съд. Обвинението не предвещаваше нищо друго освен смърт.

Царят бе решил да разнообрази процеса на съда и за това накара човека, който е заловил убиеца да го защитава.

„Защитникът“ се изправи и погледна обвиняемия. След дълга пауза попита:

– Защо толкова мразиш нашия цар?

Този въпрос дълбоко засегна обвиняемия.

– Как мога да не го мразя? – каза убиецът. – Той унищожи рода, семейството и дома ми. Подтикна най-големият ми син да се самоубие. Нима това не е достатъчна причина?

Защитникът се вжива в ролята си.

– Вие искате да защитавам този човек и аз ще го направя, – той се съсредоточи и спокойно продължи. – Първо, искам да ви обърна вниманието към факта, че този човек е на повече от 70 години. Той е болен и е към края на живота си. Страда от една ужасна болест – омраза. Тя е разяждала 40 години тялото му. Откраднала е покоя и радостта му. Почернила е душата му. Трябва да призная, че е виновен и заслужава смърт, но опита му за убийство нали не е успял? Той е обезкуражен. Всичките му илюзии са отнети. Това води до постоянно страдание и наказание. Това е напълно достатъчно, за да събуди у вас съчувствие. Моля за вашата милост, господа съдии. Оставете го в тъмница, но пощадете живота му. Осакатената му от омраза душа ще извърши останалото.

– Развържете ръцете му, – каза царя.

Обърна се към обвиняемия и го попита:

– Каква е твоята присъда?

– Бих искал да бъда обезглавен, – каза подсъдимия, – все ми е едно дали ще бъде с брадва или с меч, важното е палача да си разбира от работата.

– Готов ли си за смъртта? – попита го царя.

– Да! – отговори обвиняемият, неочакващ милост от никого.

– Ти може да си се примирил със смъртта, но не си готов за нея.

В очите на затворника се четеше недоумение.

– Зависта те изяжда отвътре. Може би си се почувствал малоценен и безпомощен и за това си решил, че едно убуйство ще те издигне в очите на другите. Какво направи със живота си? Той е пропилян. Колко жалко.

Човекът наведе глава и едва каза:

– Не знам вече! Всичко ми е все едно!

– Все още ли завиждаш? Нима не съжаляваш за пропилените години? Омраза ли изпитваш или разкаяние?

– Разкаяние ли, какво е това? – Обвиняемият прокара треперещата си ръка по изпотеното си чело. – Само едно знам, ти отново победи.

През 1940 г. англичаните се опасявали от евентуално нахлуване на германците, които ги превъзхождали по брои на танкове. За това трябвало да се измислят всички възможни средства за противопоставяне им.

В една от инструкциите за унищожаване на танкове се предписвало използването на чук или брадва.

Бойците трябвало да изберат някаква височина. Например, дърво или втория етаж на сграда и от там да запалят вражеската машина. След това да скочат на нея и да започнат да удрят по корпуса й с чук или брадва.

Когато се подаде от люка изненадана немска глава, трябвало бързо да се хвърли граната вътре в танка.

Самуел Берг бил известен лекар, уважавали го и го почитали.
В своя дневник той е записал: „Ако в очите на хора се оказвам толкова голям, Господ чрез Неговата благодат ми дава да видя, че без Него аз нищо не мога и Той ми помага, но всъщност съм съвсем малък. Той ме използва, но аз съм много доволен от това, защото не върша сам работата. Брадвата не може да се похвали с дърветата, които е отсякла. Без дърварят тя може ли да свърши нещо? Той я е направил, наточил и я използва. В момента, в който дърварят хвърли брадвата, тя се превръща в незначително желязо. Това никога не трябва да забравям!“.
Известен със истинското си благочестие, той понякога попадал под унищожителна критика. Вместо да се противопостави или да прибегне към оправдание, той отговарял:
– Благодаря ви от сърце за вашето порицание. Мисля, че си го заслужавах. Ще се помолите ли за мен?
Сурови и остри нападки предизвиквал и неговия духовен живот. Неговият отговор бил:
– Благодаря ви за критиката. Тя ме накара да се самоанализирам, да изпитам сърцето си и  ме накара да се моля. Тази молитва ме насочва към благочестие, в пълна зависимост от Исус Христос и ми дава желание да общувам с Него.
Готов да признае възможните грешни разсъждения, подчинявайки се на присъдата на другите,  християнина влияе на околните. Представата за непогрешимост свършва със загуба на доверие.
Истинското смирение, не забелязва заслугите си, не изтъква своите изключителни духовни качества.
Облечен в смирение, Бог се яви на човека, а хората облечени в смирение се приемат за богоподобни.

Независимо, че моя съсед беше по-възрастен, ние бяхме приятели. Той беше майстор, дограмата си направи съвсем сам. Ако трябваше нещо да се изпили или да се пробие отвор, аз отивах при него. А ако нещо трябваше да се поправи в електрическата част той идваше при мен.
След банята в събота често сядахме и си приказвахме. Освен мен в цялото село идваха ту за помощ, ту за инструмент.
Веднъж отидох при него. А той замислен…и от време на време поглажда плешивото си теме.
Накрая каза:
– Знаеш ли, съвсем започнах да остарявам. Изглежда склероза ме е налегнала. Преди една седмица, някой взе брадвата на заем и обеща на следващия ден да я върне, но кой беше не помня. А брадвата я няма! Ако не ми я върне в скоро време, аз отивам на кино.
– Не се тревожи, – опитах се да го успокоя, – разпитай, ще я върнат.
– Ти какво, – замаха с ръце той, – нима не познаваш нашите хора? Ако призная, че съм забравил на кого съм дал брадвата, направо я отпиши. Ако беше някой друг инструмент, можех да взема от някой друг, но брадвата е нужна на всеки. Опитвах се да си спомня, прехвърлях минали събития в главата си, но не се сетих. Голям склеротик съм станал. Убий ме не помня! Не, да ходя и да питам, това ще влоши нещата. Тук трябва да се приложи друга стратегия психологическа. Ти за брадвата на никого не казвай, аз до довечера ще измисля нещо.
Дойде вечерта. Топла и спокойна лятна вечер. Всичко е толкова тихо, че се чува как котките мяукат и патките крякат от близката ферма. Изведнъж тишината се наруши от силния вик на съседа:
– Ей,,….ах ти! Ще даваш ли брадвата или не? Две седмици минаха, а за ден я взе! Аз всичко помня! Утре да я донесеш!
На сутринта му се извинили и му върнали брадвата.
Ето на това се казва психологическа стратегия!

През 1896г. в Детройт Форд се готвел да пусне своя пръв автомобил.

Неговото първо изпитание на пътя било възпрепятствано за около час.

Причината била в недооценяване на размерите на машината. Оказало се, че тя е по-широка от вратата на гаража.

Проблема бил разрешен с помощта на брадва, която „променила” размерите на вратата.