Дамян загуби баща си. Той дълго време боледува от рак на белите дробове.

Това лиши младия човек от енергия за месеци. Той бе възмутен от това принудително забавяне:

– Да, боря се със зимата в този период, – признаваше пред себе си Дамян, – но бих искал животът на лятото да се върне.

Зимата е като забравяне за голяма част от природата, но това е време за почивка и възстановяване през „студените“ сезони на живота.

За Дамян това време му бе необходимо. Той имаше още много да учи.

Точно както растенията и животните не се борят със зимата, Дамян имаше нужда да си почине и да остави „зимата“ да свърши своята обновяваща работа.

Има „време за всяка дейност под небето“ – време за засаждане и жътва, за плач и смях, за жалеене и танцуване, …

Макар да имаме малък контрол над такива периоди, всеки от тях е краен и ще отмине, когато работата му свърши.

И въпреки че не винаги можем да разберем какво точно става, Бог прави нещо значително в нас през това време.

В Божите ръце сезоните са целенасочени периоди. Затова нека се подчиним на Неговото обновяващо дело във всеки един от тях.

Бе празник, а Петър и Слави се бяха събрали, за да се видят и си поговорят.

– Ние сме уверени в някой факти въз основа на определени доказателства, – наблегна съвсем сериозно Петър.

– Така е, – съгласи се Слави. – Например астрофизиците приемат теорията за „големия взрив“ въз основа на данните, събрани от науката за Вселената, а историците смятат, че Петър I е воювал с Карл XII на базата на свидетелства, оставени от съвременниците им.

– Виж, – поклати глава Петър, – Бог ни дава достатъчно основания да вярваме в Него, както в творението, така и в свидетелството за възкресението на Христос. Защо толкова много хора не са убедени от тези свидетелства?

– Знаеш, че дълго време бях атеист, – подчерта Слави. – За мен нямаше достатъчно доказателства, които да ме убедят в съществуването на Бог, Христос и т.н.

– Добре, – усмихна се Петър, – ако наблюдаваш някое друго събитие, различно от Възкресението на Христос или изливането на Духа на Педесетница в историята, не би се усъмнил нито за миг в него нали?

– Разбира се, – съгласи се Слави, – но никое друго събитие не изисква от мен да променя целия си живот.

– Ето това е, – плесна с ръце Петър. – Проблема с неверието е по-скоро свързан с волята, отколкото с интелекта. Хората често не вярват в това, което не ги устройва.

– Ако наблюдаваш, който и да е дебат, ще забележиш, че участващите в него отказват да приемат факти, които биха могли да застрашат тяхната политическа или национална вярност.

– Забележи, – повдигна показалеца на дясната си ръка Петър нагоре, – Евангелието изисква не само промяна на някои от нашите зависимости, то изисква пълно преосмисляне на целия ни живот.

– Нашата беда е, че ние самите искаме да бъдем царе в живота си, – въздъхна дълбоко Слави, – а когато дойде истинският Цар, на когото трябва да принадлежим, ние никак не се радваме на това.

– Напълно съм съгласен, – почеса се по главата Петър, – грехът не е просто отделни лоши дела, а яростен и горчив бунт, винаги готов да избухне към Бог и ближния….

– Ние не искаме той да царува над нас, – прекъсна го Слави, продължавайки мисълта си.

– Светият Дух изцелява сърцето ни и ни дава възможност да приемем истината, а грехът ни прави непокорни и недоверчиви. Нашият Утешител изгражда в нас способността да се подчиняваме и да се доверяваме на Христос. Волята ни, поробена от греха, придобива свобода, когато се обърнем към Бога.

Слави попадна под влиянието на силната емоция обхванала Петър, се усмихваше и спонтанно размахваше ръце в знак на съгласие.

А Петър още по-настървено излагаше мислите си:

– Под влиянието на греха ние не се доверяваме на Божията милост, на Неговото желание и способност да ни спаси. Светият Дух ни вдъхновява със твърда увереност в Божията любов. Защото не получихме духа на робството, за да живеем отново в страх, но приехме Духа на осиновението, чрез който ние викаме: „Авва, Отче!“ Същият този Дух свидетелства с нашия дух, че ние сме Божи деца.

Очите на двамата горяха, а лицата им сияеха от радост.

В залата обсъждаха нова книга за Светия Дух.

Един от журналистите на местният вестник попита автора на книгата Ангел Новаков:

– Как активирате Светия Дух? Чрез хапче ли?

– Фармацевтичните компании могат ли да създадат такива? – намеси се и една млада журналистка.

Новаков повдигна вежди, поклати глава и се засмя:

– Нищо не правя. Чакам Духът и Той идва.

– Съвсем нищо? – ококори очи журналистът.

– Съществува погрешно убеждение, че ние с нашия опит караме нещата да се случват, – подчерта Новаков, – а всъщност Бог прави всичко.

Двамата журналисти го изгледаха изпитателно, не вярвайки на ушите си.

– Началото на църквата няма нищо общо с човешките стратегии или впечатляващото лидерство, – поясни Новаков. – Светият Дух дойде като силен вятър в стая с изплашени, безпомощни и объркани ученици. Той разби всички етнически превъзходства, като събра хора, които бяха в противоречие, в една нова общност.

Край тях се прибавиха още няколко души и постепенно групичката около Новаков нарасна, а той продължаваше разпалено на обяснява:

– Учениците бяха толкова шокирани, колкото всеки друг, когато видяха какво прави Бог в тях. Те не направиха нищо да се случи; „Духът ги направи способни“. Нашата работа като благовестители в света не се определя от това, което можем да направим. Ние сме изцяло зависими от това, което само Духът може да направи. Това ни позволява да бъдем смели и спокойни.

Един възрастен господин се провикна в множеството:

– Изтощих се, като вярвах, че трябва да накарам нещата да се случат.

Новаков се обърна и му каза:

– Само Светият Дух може да направи това.

Пламен седеше на стола. Той бе подпрял глава си с ръка, която опираше в масата.

– Знаеш ли кой е Херман Ебингхаус? – попита Пламен баща си.

– А оня дето се опитвал да разбере човешката памет, – бързо реагира бащата.

– Да, той е един от първите, който изучава тази тема научно.

– Спомням си, че беше правил някакви експерименти, за да определи какво запазва умът и колко бързо забравяме наученото, – сподели бащата.

– Тези експерименти се основават на тестване на трибуквени срички или триграми, разработени от него, – отбеляза Пламен.

– И какво всъщност е доказал? Че можем да забравим дори неща, за които си мислим, че винаги ще помним, – усмихна се бащата.

– И още един интересен факт е установил, – Пламен вдигна показалеца на дясната си ръка нагоре. – В рамките на двадесет минути можем да забравим до четиридесет процента от това, което сме научили! След два дни цели осемдесет процента се изчезват!

– Но ние сме различни, – подчерта бащата. – Някои хора имат по-добър капацитет за запомняне от други. Но има и техники за подобряване …

– Повечето от нас забравят твърде лесно дори информация, която знаем, че е важна, и неща, които искаме да запомним, – Пламен прекъсна баща си.

– Има неща, които наистина трябва да помним, – поклати глава бащата. – Като родители и предшественици си, онези, които са били част от нашето духовно наследство, които са ни учили, молили са се за нас, съветвали са ни и са ни помагали да растем във вярата си.

Пламен плесна с ръце и каза тържествено:

– Ние трябва да помним Бог. Никога да не забравяйте всичко, което Той е направил за нас.

– И винаги да помним Неговото Слово.

Сашко изтича при дядо си и се развика:

– Дядо, дядо, сънувах интересен сън!

– Разкажи ми го, – кротко продума старецът.

– По широкия път, говорейки весело, вървяха едни и същи букви, но с различни размери. Някои бяха големи сякаш нарочно надут, а други малки. Големите букви гледаха с презрение малките. Изведнъж всички букви стигнаха до две порти, едната голяма и широка, а другата бе много малка и тясна. Големите букви се опитваха да преминат през тесния вход, но бяха прекалено големи, за това въздишаха и свободно преминаваха през широката порта, след което изчезваха зад нея. Двойки букви, хванати за ръце, преминаваха свободно през тясната порта, въпреки че сякаш само една малка буква можеше да мине от там. Какво означава това?

– Какви букви видя? – попита старецът.

– Големи букви „А“ и „З“, а двойката бяха „т“ и „и“, приличаха на „Ти“.

– „Аз“ е егото на хората и затова то е раздуто до чудовищни ​​размери. Тясната порта е входът към Царството Небесно. Егото не може да бъде там. Неговото място е отвъд широките порти, които водят към унищожение. Двете букви, вървящи ръка за ръка, са загубили егото си и са се разтворили в Бога. Те са чисти частици от самия Господа. За тях и само за тях вратите на Царството Небесно са винаги отворени.