Дядо Станьо засука мустак и заяви:

– Наближава края на годината.

А след това попита:

– Направихте ли равносметка на живота си през тази година? Забелязахте ли нещо, което трябва да промените?

Философа Дечо, както го наричаха приятелите му, си пое дълбоко въздух и добави:

– Нашата тенденция към индивидуалистичен, материалистичен начин на живот, особено в нашия модерен свят, може да ни накара да гледаме на всичко като на потребност.

Милчо веднага се намеси:

– Ние имаме нужда от най-новите и най-добрите технологии или от екстравагантна ваканция. Освен това вместо да споделяме взаимно със съседите си машините и уредите, които имаме, смятаме за по-лесно да си ги купим, за да не зависим от никого.

Антон сбърчи нос:

– При забързаният начин на живот искаме още и още, дори свръх. Повече бензин в колата, повече храна за вкъщи, повече достъп до интернет ….

– Какво лошо има в това? – повдигна вежди въпросително Григор.

– Все пак е нужно да разберем разликата между пълноценен и претоварен живот, – повдигна показалеца на дясната си ръка Кирил. – Предполагаемите нужди могат да ни отклонят от това, което е наистина важно. Нещата, които Исус би искал за нас. Такива като любов, радост и мир.

Дядо Станьо се усмихна:

– Предлагам ви да отбележите кое в живота си смятате за нужда, а всъщност то е просто разсейващ излишък или кое ви отклонява от семейството ви.

Кольо, който мълчеше до сега, отсече:

– Простият начин на живот започва с приковаване на очите ни към Исус. Само тогава ще имаме правилната връзка с всичко останало в живота си.

Всички се умълчаха.

Вероятно размишляваха върху последните думи на мълчаливеца.

Бе доверчива лятна нощ. Тя беше просторна и спокойна. Усещаше се мирис на бензин и прахуляк. Звездите едвам се забелязваха от светлината на уличните лампи.

Мракът отдавна бе започнал да навлиза в закоравелите зеници на баба Йордана. Тя почти нищо не виждаше. Пердетата на двете ѝ очи пречеха да се радва на багрите и цветовете.

Някой тихо почука. Тя отвърна:

– Да.

В полумрака влезе момче облечено в бяло. Цялото блестеше. Старицата не се уплаши, а изпита доверие към Него. Влага напои очите ѝ.

– Ти ли си? – попита кротко тя.

– Аз съм.

– Уморена съм вече, – въздъхна тежко Йордана.

– Зная.

– Нетърпелива съм да дойда там … при Теб.

– За това дойдох.

– Аз съм готова, но се притеснявам за моите. Те са разделени. Ако сега си отида, кой ще им помогне да се съберат?

– Времето ….

– О, – въздъхна отново тя, – то само разделя.

– Нима се съмняваш, че ще се погрижа за тях?

– Но те няма да Те потърсят …., но вярвам, че няма да ги оставиш.

Йордана събра ръце пред себе си и каза:

– Простила съм им всичко, време е да си вървя. Няма какво да правя тук вече. Хайде, принеси ме.

И Той я понесе …

Владо бе много щастлив. Баща му натовари в колата цялото семейство и потеглиха.

Братята и сестрите му весело шумяха отзад, те предвкусваха неочаквани приключения и посещение на места, където не бях ходили.

Майка им ги смъмряше от време на време:

– По-спокойно, деца. С вашите лудории ще попаднем в канавката.

Те временно се укротяваха. Никой не искаше да пострада и то от катастрофа. Но след това отново започваха със закачките и боричканията си.

Тресящата се кола от смехове, писъци и закани изведнъж спря.

– А сме толкова близо до бензиностанцията, – разочаровано бащата удари волана с ръка.

– Вземи някаква кутия и иди за бензин, – посъветва го съпругата му.

Всички започнаха да ровят и търсят подходящ съд за горивото. Настана голяма суматоха. Стърчаха ръце и крака отвсякъде.

– Ето, намерих, – извика Владо и вдигна нагоре едно бебешко гърне.

Бащата въздъхна, но го взе и потегли към бензиностанцията. Навярно там са се посмели на странния съд, но нали все пак бяха му налели бензин.

Когато се върна бащата внимателно взе да излива скъпоценната течност в резервоара. Беше почти свършил, когато усети, че някой любопитно го наблюдава.

Наблизо бе спряла кола. От нея бе подал глава равин. Той гледаше с интерес работата на бащата.

– Никога не съм споделял вярата ви в Христос, – каза равинът, – но съм изненадан от такава увереност и упование.

Горкият, той не знаеше че в детското гърне наистина имаше бензин.

Когато тухлите бяха разтоварени, дърводелците и строителите седнаха на масата. И започнаха обичайните разговори в такъв момент:

– От къде си?

– Колко изкарваш?

Разговорът изведнъж премина към гъбите. За селския човек тази тема е неизчерпаема. Като хванеш от майсторски приготвени гъби и стигнеш до темата, как да ги запазиш, когато падне снега.

По едно време  започна да разказва най-старият от дърводелците. Той беше около 70 годишен. На тези години мъжете оставят брадвата, но този  не беше я зарязал. Всички го слушаха внимателно, явно имаше авторитет в групата.

– За всяка гъба е нужен подход, – започна старецът.  – Например, когато отивам за медни агари не взимам чанта. В противен случай няма нищо да набера. Виж, празния чувал влиза в работа.  В гората се натъкнах на пънове. Те стърчаха на метър от земята, явно някой е сякъл тук. На дънерите като гроздове бяха накацали медни агари. Обрах само едно от отсечените дървета и напълних чувала. Имаше много, но нали трябваше да ги отнеса до селото.

Излязох от гората, а до селото оставаха още три километра. Вървях и усещах, че този товар не е по силите ми. А да хвърли толкова гъби просто е жалко. За беда заваля и дъжд. Чувалът натежа още повече.

Изведнъж чух зад себе си шум на кола. Обърнах се – червен „Москвич“.

– Е, – казах си, – слава на Бога.

Сложих чувала на рамо и помахах с ръка. Шофьорът спря и отвори прозорчето.

Той  беше як младеж с кожено яке.

Казвам му:

– Мили човече, закарай ме до селото, уморих се.

Той погледна чувал, после мен, а после недоволно кресна:

– Ти какво, дядо? Целият си мокър, ако седнеш вътре всичко ще намокриш.

Затвори прозорчето и потегли. Какво да се прави, нарамих чувала и отново закрачих под дъжда. Е, има и такива хора по света.

С малки почивки се добрах до селото. Наближавам и гледам червеният „Москвич“ спрял напряко  на пътя пред дома ми.

Приближих и попитах младежа:

– Какво се е случило?

– Как да ви кажа, ….. бензина свърши – и наведе засрамено глава. – Да знаете някой тук наблизо, който може да ми услужи с три литра бензин, за да мога да стигна до бензиностанцията.

– Аз имам бензин, – казвам му. – Сега ще донеса тубата.

Оставих чувала с гъбите и тръгнах към гаража. Когато се върнах младежът крачеше притеснено под дъжда.

– На вземи и наливай! – и му подадох тубата.

– Много ви благодаря. Аз… там на пътя …

– Няма значение, наливай.

Наля бензина, благодари ми смутено и потегли.

Всички се бяха смълчали . Всеки от тях поне веднъж е преминавал край човек в беда и не му е протегнал ръка за помощ. Грешките са си грешки, важно е човек да не таи злоба и огорчение. В такива случаи трябва да намери сили и да помогне на този, който го е пренебрегнал и отхвърлил.

За да се провери качеството на бензина на бензиностанцията директно, трябва да вземат един обикновен лист хартия и да капнете на него няколко капки гориво.

Когато бензина напълно се изпари, можете да подухате, за да ускорите процеса, на листа трябва да остане слаба следа от капката.

В случай, когато върху хартията остане ясна мазна следа, то може спокойно да твърдите, че в бензина има вредни примеси.