Бе доверчива лятна нощ. Тя беше просторна и спокойна. Усещаше се мирис на бензин и прахуляк. Звездите едвам се забелязваха от светлината на уличните лампи.

Мракът отдавна бе започнал да навлиза в закоравелите зеници на баба Йордана. Тя почти нищо не виждаше. Пердетата на двете ѝ очи пречеха да се радва на багрите и цветовете.

Някой тихо почука. Тя отвърна:

– Да.

В полумрака влезе момче облечено в бяло. Цялото блестеше. Старицата не се уплаши, а изпита доверие към Него. Влага напои очите ѝ.

– Ти ли си? – попита кротко тя.

– Аз съм.

– Уморена съм вече, – въздъхна тежко Йордана.

– Зная.

– Нетърпелива съм да дойда там … при Теб.

– За това дойдох.

– Аз съм готова, но се притеснявам за моите. Те са разделени. Ако сега си отида, кой ще им помогне да се съберат?

– Времето ….

– О, – въздъхна отново тя, – то само разделя.

– Нима се съмняваш, че ще се погрижа за тях?

– Но те няма да Те потърсят …., но вярвам, че няма да ги оставиш.

Йордана събра ръце пред себе си и каза:

– Простила съм им всичко, време е да си вървя. Няма какво да правя тук вече. Хайде, принеси ме.

И Той я понесе …