Всяка сутрин Ваня целуваше съпруга си и го прегръщаше силно, а в ухото му нашепваше:

– Хубав ден.

Днес тя седеше и допиваше кафето си. Погледа ѝ следеше изморения ѝ съпруг Генади, който излизаше през вратата.

– Той е толкова трудолюбив, – каза си Ваня. – Колко много време му отнема, за да управлява собствения си бизнес и въпреки това, полага огромни усилия да ми помогне с децата, когато си е в къщи. Много ми се иска да поема част от неговата тежест, но не мога.

Погрижи се за децата, но установи, че мислите ѝ са устремени към Генади.

– Би било хубаво да му изпратя съобщение и да му кажа, колко много го обичам и ценя това, което прави за мен и децата, – каза си Ваня.

Изведнъж тя долови тих глас:

– Съпругът ти е основното призвание в служенето ти.

И Ваня разбра. От всички неща, които обичаше в живота си, Генади бе най-важен за нея. Тя трябваше да обича, уважава и подкрепя съпруга си.

Всичко бе прекратено за миг, когато бебето се разплака. Децата изведнъж завладяха вниманието ѝ.

Няколко часа по-късно, когато Ваня бе приспала малките и бе приседнала да си почине, телефона едва доловимо се обади с мелодичния си звън и замря.

Някой ѝ бе изпратил съобщение.

Ваня припряно започна да натиска бутоните на телефона си.

„Кой ли се е сетил за мен? – помисли си тя. – Или е пак някаква глупава реклама?“

Когато отвори съобщението Ваня потръпна.

Там пишеше:

„Бих искал да знаеш, че теб и децата ви обичам, повече отколкото можеш да си представиш. Оценявам всичко, което правиш за мен. Понякога съм изнервен, но не искам да мислиш, че това има нещо общо с вас или съвместният ни живот. Аз съм най-щастливия човек на земята, защото имам теб и децата. Всяка седмица е изтощителна за мен с изключение на неделята, когато съм с вас. Надявам се денят ви да мине добре. Обичам те!“

Докато четеше тези думи, очите на Ваня се напълниха със сълзи. Сърцето ѝ преливаше от благодарност.

Ваня се опитваше да бъде най-добрата майка, вдъхновителка и приятелка, но тя трябваше да се фокусира върху най-важното си призвание в служенето – нейният брак.

Вали и неспира. Такова време навява само тягостни чувства.

Уж е пролет, а не прилича на такава. Облачна и студена, навяваща обреченост. Дръвчетата изгубиха цветовете си, а ние чакаме плод от тях.

Рангел седеше в стаята и се чудеше с какво да се заеме в такова калпаво време.

Някой позвъни на вратата и той отиде да отвори.

– Здравей, Рангеле, – поздрави го съседа му Нестор. – Да имаш шкурка, че не мога да намеря моята, къде съм я забутал.

– Имам, – отговори Рангел. – Я по-напред влез да се видим …

Нестор искаше да каже, че е оставил работата си и бърза, но последва домакина.

Рангел постави бутилка с вино и две чаши на масата и каза:

– Хубаво е, че си се захванал с нещо в това дъждовно време, а аз съм като вързан. Обичам да работя навън. Тук съм се затворил и ме спохождат едни мисли … не е за разправяне. Просто ми е тягостно.

Двамата се чукнаха за здраве.

– В повечето от нашите домове неотменима част са чудовищата, аз така им викам, – подхвана Нестор приказката.

– Чудовища? – изуми се Рангел.

– Говоря за телевизора,- усмихна се Нестор. – Гледам твоя не си го пуснал. А моята се е лепнала за него и гледа поредния сериял.

– Недей говори така за тази техника. По нея дават научно популярни филми, поучителни истории, …. – Рангел заръкомаха, защото не му идваше друго наум, – все нещо човек може да научи.

– Проблема е, – намръщи се Нестор, – че телевизията е преминала всякакви правила и граници. Погледни, дава ни акъл с какво да се храним, какво и къде да учим, дори и сексуалният ни живот контролира. Оставаме без сън вперили непрекъснато очи в това домашно чудовище.

– Е, – леко удари с ръка по масата Рангел, – Не е необходимо да изхвърляме бебето заедно с водата за къпане. Човек сам трябва да си постави граници относно ползването на телевизора.

– Не само за нас самите, но и за нашите деца, – допълни Нестор.

Двамата допиха чашите си. Нестор взе шкурката от съседа си и тръгна да довърши работата си.

Рангел погледна тъмния екран на домашното чудовище и си каза:
– Няма да го пускам сега, ще взема да погледна казанчето в тоалетната. Жената се оплакваше, че капе.

Въпреки студа, вън грееше слънце. Стефка държеше в ръце първата си рожба. От нея се изливаше безгранична любов към малкото. Тя забравяше всичко заради бебето.

С последни сили се бореше със съня, само и само да наблюдава как детето ѝ спи. Докосваше едва наболата косица и леко допираше пръстите на дъщеря си.

– Никога до сега не съм изпитвала подобно нещо, – казваше си Стефка.

Когато малката Мария бе на две седмици, Стефка бе в детската стая.

Люлееше я на ръце и се наслаждаваше на близостта с това малко същество. Целуна я по главичката и промълви:

– Не мога да повярвам, че имам такова красиво момиченце. Тя е моя, цялата е моя!

Тогава младата майка дочу тих глас:

– Не, моя е, Стефче. Тя ми принадлежи. Аз я направих и тя е моя.

Стефка коленичи с бебето на ръце и наведе глава.

Когато прие Исус Христос за свой Господ и Спасител, за нея това бе по-скоро някаква абстрактна идея, но сега ……

– Да, – каза тя, – едва днес разбирам, че ако вярвам в Теб, всичко, което имам, включително и скъпоценната ми дъщеря, Ти принадлежи. Моята любов към Мария е само капка в сравнение с това, което Ти, мисли за нас.

Тези размисли я разтърсиха.

– Не съм сама като родител, – продължи Стефка възторжено. – Имам прекрасен пример за бащинство от Бога. Да бъда майка за мен е голяма радост, но най-голямото щастие, което ми е дадено, е личната ми връзка с Господ.

Погледна малката си рожба и добави:

– Преди да имам Мария, никога не съм падала на колене, за да принеса на Господа най-голямото си съкровище. След като станах родител, разбрах какво е любов.

И тъй като любовта е определение за Бог, ние разбираме всъщност кой е Той.

Димо бе навел глава на Библията и четеше:

– „Той ще бъде велик, и ще се нарече Син на Всевишния; и Господ Бог ще Му даде престола на баща Му Давида“.

– Ние не обслужваме бебе в ясла или мъртвец на кръст, – подчерта бащата, който слушаше какво чете синът му. – Ние служим на Исус, който е по-велик от всеки израз, който можем да измислим за Него.

Димо впери поглед в баща си.

– Той се връща в слава много скоро с небесните армии, за да претендира за престола Си, – продължи възторжено бащата.

– Евангелията описват краткото време, когато Исус е живял на земята като Човешки Син, – отбеляза Димо.

– Но Откровението описва Исус такъв, какъвто е сега. Тази книгата не е откровение за религията, а за Исус Христос.

Бащата закрачи из стаята развълнувано и продължи, прибирайки кичур от косата си, който бе паднал върху лицето му.

– Същият Исус, чието раждане празнуваме по време на Рождество, е победителят войн, който в правдата „съди и води война“. Нека се радваме на този празник на откровението за Исус Христос, нашият скоро идващ Цар.

И двамата баща и син запяха:

– Ела Господи Исусе, не като бебе, а като Цар на царете и Господар на господарите. Ела за Своята църква и вземи своите светии…..

Театралната треска за Рождество бе в апогея си. Режисьорът се суетеше насам натам. Декорите падаха с трясък…..

Накрая целият шум секна.

Започна репетицията.

– Яката на Йосиф е твърде голяма, – измърмори дизайнерът на костюмите.

– И защо е толкова синя? – сбърчи нос режисьорът.

Артистката, която бяха избрали да играе ролята на Мария се свиваше и леко трепереше. Това бе първата ѝ изява и тя много се притесняваше.

– Прекалено е зелена, – подхвърли жена от снимачния екип.

– Не можаха ли да намерят по-известни артисти, които да привличат вниманието? Нима това може да бъде Мария?!- намръщи се постановчикът.

Божият Син заслужаваше царско посрещане, но мислите им бяха насочени в друга посока.

– По-малко шум и врява.

– Така и така всичко ще мине.

– После всички на трапезата, какво толкова ще му мислим. Там е празникът.

Всички се усмихнаха и заклатиха глави в знак на съгласие.

Не можем да проектираме Рождество, по нашия вкус и желание, това направи Нашият Създател.

На Бог бе угодно да влезе в света в присъствието на овчарите, отхвърлените и презрените от обществото и мъдреците, които привлече с Витлеемската звезда.

Нямаше прожектори. Свещи разпръскваха ярка светлина. Липсваше и корона.

Младенецът лежеше в яслата като малко безпомощно бебе, но Той се роди за да имаме надежда „за вечен живот, който преди вечни времена е обещал Бог“.