Де Терци е смятан от повечето специалисти за бащата на аеронавтиката. Бил е йезуит и преподавател по физика и математика в Бреша. През 1670 г. публикувал книга със заглавието „Продомо“. За времето си книгата била направо революционна. Това бил първият сериозен математически анализ на летенето.
Тази книга поставила основата на всички следващи опити за полети, включително и този на братята Монголфие, които през 1783 г. правят първите си успешни опити с балон.
Де Терци е бил гениален. Дал е тласък за изобретения като шевната машина, устройство за четене за слепи, нещо като примитивна форма на Брайлово писмо….
Една от идеите му е била за нещо, наречено „вакуумен кораб“. На практика е същото като дирижабъла, само че вместо копринени, балоните трябвало да са от мед, изпразнени от въздух.
В средата на седемнайсети век изобретателят Робърт Бойл създал „пневматична машина“, която била в състояние да изсмуче въздуха от даден съд. С нейна помощ той доказал, че въздухът има маса. Де Терци развил теорията, че след вакуумирането корабът ще е по-лек от въздуха и ще се издигне.
В края на деветнайсети век мъж на име Артур дьо Босет опитал да събере пари за нещо, което наричал „въздушен кораб с вакуумни тръби“, но не успял. Колкото до Де Терци, според историческите източници продължил да работи върху теорията си до смъртта си през 1686 г.
Според някои източници Де Терци е прекарал живота си в Италия. Там е умрял и там е бил погребан. Прекарал е последните си години в работа по вакуумния кораб.

Гриша беше най-големият от трите деца в едно семейстяо. По-малкият му брат беше с 2 години и половина по-малък от него, а сестра му с 9 години и половина.
Веднъж, когато Гриша беше вече на 14 години спореше за нещо с баща си, който беше втори по възраст между 8 деца в семейството си.
Бащата каза:
– Всяко решение, което вземаш в този дом, го вземащ за трима. Първо за себе си, второ за брат си, който ще постъпи така както и ти, и трето за сестра ти, която ще копира действията на вас двамата. Твоят брат ще се отнася към сестра ти така, както ти се отнасяш към него, а вашето отношения към нея ще повлияе на нейните очаквания от другите, включително и тези на бъдещия ѝ съпруг.
Това силно разтърси Гриша и го накара да преосмисли ролята си на по-голям брат. Той осъзнаваше, че дори и да не се стреми да влияе на околните тези, които го уважават, ще вземат решения и ще постъпват в дадени ситуации като него.
Ако той е сломен и ядосан, така те ще се държат, когато имат неприятности.
Но ако не се обесърчава в трудно време, той може да им предаде самочувствие и надежда за най-доброто.

Милена влезе запъхтяна в стаята и започна възмутено да разказва:

– Стоях на спирката и чаках автобуса. В разписанието пише, че идват на всеки двадесет минути, но знаеш как е с транспорта, всичко е само на книга, изпълнение нула. Точно пред мен имаше локва. Профуча някаква кола и опръска жената до мен и шофьорът видя, че жената цялата се измокри. Да не мислиш, че спря да се извини, ще има да чакаш?!

– Учтивостта е в упадък. Ако трябва да бъдем съвсем точни, тя напълно е изчезнала, – каза Пепи.

– Дали е в упадък или изчезнала, все тая, – кипеше Милена.

– Не е съвсем така, – не се съгласи Пепи, – Ако е в упадък, означава, че все още се среща, но по-рядко. А ако е изчезнала, изобщо я няма.

– Какво искаш да кажеш, – подскочи Милена, – че хората по-рано не са се извинявали ли?

– Вероятно някои са го правели, – добави примирено Пепи, – а други не. Трудно е да се докаже, че хората, който се извиняват в наши дни, са по-малко от тези в миналото.

– Какво ме убеждаваш? – ядосваше се Милена. – Възпитанието вече практически не съществува, то се вижда всеки ден щом излезеш на улицата. Човек трябва да е сляп, за да не го забележи. Момчетата имат нужда от бащи, които трябва да ги учат , как да се държат правилно.

Спорът беше по-голямата част от разговора между двете. Милена защитаваше неотклонно определена позиция и разговорът обикновено приключваше с  уклончивото изказване на Пепи:

– Този въпрос е сложен и трябва да се обмисли по-внимателно.

Тази уникална композиция е създадена от художника Джонатан Борофски. Тя се намира в скулпторния център Нашер в Далас, Тексас.
Първоначално скулптората е била инсталирана в центъра Рокфелер, но след това е преместена на сегашното ѝ място.
Има две копия на път към небесата. Едната е в кампуса на университета Карнеги Мелън в Питсбърг, Пенсилвания, а другата е
в Сеул, Южна Корея.
Предисторията на скулптората също е забележителна.
Според думите на Борофски тя представлява „ознаменуване на човешкия потенциал, показващ кои сме и къде трябва да отидем“.
Когато художникът бил малко момче, баща му разказвал историята за гиганта в небесата, към който трябвало хората да тръгнат, за да са наясно какво трябва да правят на земята.
50-метрова скулптура е отражение на тези истории от детството му.

Андрей ѝ беше звънал преди седмица, но тя беше много заета и за това си уговориха среща днес в ресторанта на ъгъла.

Денят обещаваше да е хубав, слънчев, но прохладен. Той влезе в рестораната и попита дали е идвала руса, дребна жена. Но докато питаше за нея, тя влезе цялата зачервена, явно бе бързала много и се запъти към него.

Седнаха на масата и Славка се втренчи изпитателно в Андрей. Отдавна не го бе виждала. Той се бе състарил и беше много отлабнал.

– Бракът ми приключи, – заяви Андрей и въздъхна тежко. – Ирина иска да се разведе с мен.

– Какво? – подскочи Славка.

– Намерила си друг. Някакъв банкер. Изглежда се е омъжила за мен, заради несъществуващите ми пари. Вдигаше страшни скандали, когато я молех да не харчи толкова много.

– Нищо не разбирам. Тя всъщност какво иска?

– Богатство! – засмя се тъжно Андрей. – Очеведно е сбъркала, като си е мислила, че съм много богат. От това, че работя в банка, си е направила грешни изводи.

– Не може да бъде, – искрено каза Славка. – Вероятно се чувстваш ужасно.

– Най-лошото е, че наистина я обичах. С нея се чувствах добре. Бях по-силен, по-успешен, а всъщност съм един неудачник. Не ставам за биснесмен или брокер, а би трябвало да изкарвам купища пари. Дори не можах да се справя със собствената си съпруга. Взимах назаем, за да задоволя капризите ѝ и затъвах. Бях заровил глава като щраус в пясъка и се надявах всичко да се оправи, но уви. Баща ѝ ми даде назаем пари, заложих ги, но и тях загубих, а сега трябва и да му ги връщам.

– Въпреки, че дъщеря му се развежда с теб?

– Последната капка беше, когато ме уволниха,  – продължи Андрей сякаш не бе чул въпроса ѝ, – защото не съм полагал достатъчно усилия. Така че, следваващият месец съм и безработен.

Славка го погледна учудено“

– Защо тя иска развод, а не ти?

– Баща ѝ настоява така. Трябвало да постъпя като почтен човек. Това вече не ме интересува. Тя нямало да иска издръжки, а баща ѝ щял да плати съдебните разноски. Така сме се разбрали.

– Андро, – така го наричаше тя, когато трябваше да се грижи за него, като по-голямо дете в семейството, – това е отвратително и жестоко.

Той въздъхна.

– Единственото ми желание е, час по-скоро да свърши  всичко това, – гласът му потрепера, а очите му се напълниха със сълзи. – Много я обичах. Боли ме, че тя не ме е обичала.

Славка прегърна брат си. Не знаеше как да го успокои. Любимият ѝ брат се бе превърнал в безпаричен неудачник. Това беше невъзможно, но се беше случило.