Това петно на ризата много дразнеше Занко.

Беше го прекарал пет или шест пъти през пералнята, вече и самият той не помнеше, но нямаше резултат.

Използва различни препарати, дори препоръчаните за най-упоритите петна, но …

Петното бе станало част от тъканта.

Занко гледаше безпомощно петното и започна да разсъждава на глас:

– Така е и в нашето общество. Търсим удоволствия. Всичко ни е позволено. …. Важното е да се чувстваме добре.

Той разроши косата си с длан и продължи монолога си:

– Вината е анатема. Бягаме от нея. Давим я в алкохол. Говорим за нея с терапевт и обвиняваме някой друг за стореното. Подтискаме я чрез умствена гимнастика, но не можем да се отървем от нея.

Занко спря насред стаята и се замисли.

– За разлика от това петно на ризата има нещо, което може да „измие” греха и вината ми пред Бог. И това е кръвта на Исус Христос.

Занко се усмихна:

– За това Бог ни е дал съвест с аларма за вина, която се включва, когато грехът се задейства. Тогава …. отиваме при Господа и всичко се очиства …. И все пак не мога да гледам това петно на ризата.

Нако трябваше да премине през първата сесия по химиотерапия. Бе доста напрегнат и притеснен.

Наложи се да прекара десет часа с няколко пациента, докато чакаше да го повикат.

Лора бе болна от рак от доста време. Медицинската сестра дойде до нея ѝ обясни:

– Терапията ви бе неуспешна. Ще се наложи да дойдете пак след два дена.

Лора се усмихна уморено и добави:

– Разбирам. Случват се такива неща. Ще се видим пак след два дена.

Тя взе бастуна си и понечи да си тръгва.

Когато мина край Нако, Лора забеляза страха му, изписан на лицето му. Спря се и му подаде един лист, като прибави:

– Надявам тези стихове да ви донесат утеха, както дадоха на мен.

А там пишеше:

„„Да бъде благословен Бог и Отец на нашия Господ Исус Христос, Отец на милостта и Бог на всяка утеха, Който ни утешава във всяка наша скръб, за да можем и ние да утешаваме онези, които понасят различни мъки, с утехата, с която самите ние сме утешавани от Бога“.

Докато Нако бе в болницата, по докторските кабинети, центровете за лечение, оперативните зали и в дома си, той си спомняше стиховете подарени му от Лора.

Снегът покри всичко в бяло. Стана студено. Повечето хора стояха по домовете си и се грееха край печките си.

Симеон не се плашеше от студа. За това реши да излезе и да посети художествената галерия в центъра на града.

Очаквайки нещо необикновено, той прекрачи прага на галерията.

Вървеше много бавно. Често спираше. Изучаваше внимателно едно или друго произведение на изкуството.

Изследваше текстурата, техниката, избора и смесването на цветовете, фините, както и смелите удари на четката, нюансите.

На известните картини отделяше повече време, а за останалите си казваше:

– Мога да се върна към тях по-късно, за по-нататъшно и по-задълбочено разглеждане.

В галерията имаше портрет, който се набиваше на очи, не само със изразността си, но и нещо тайнствено, почти неуловимо. Той бе на слуга.

Тази картина предизвика интересен размисъл у Симеон:

– В галерията на безценното Си дело Господ е включил портрет на слуга, нарисуван с думи, които отнемат доста време, за да бъдат разбрани и оценени. А рамката, в която е поставен портретът, е безсмъртната Проповед на планината на Исус Христос….

Симеон се върна няколко дни назад.

Заедно със свои приятели решиха вместо да отидат на курорт, плаж или просто да се позабавляват на електронните игри, да посетят един от най-бедните квартали на града, който се намираше близо до сметището.

Преди да тръгнат купиха плодове и хранителни продукти.

Когато приближиха усетиха неприятната миризма, която се носеше от разхвърляния безразборно боклук.

Хората бяха много бедно облечени. Повечето имаха парцалите увити около тях вместо дрехи.

В този съвременен студен свят рядко се показваше милост, за това живеещите в това неприветливо място се изненадаха от подаръците на групата млади мъже, но Бог беше там с тях.

Децата бяха притихнали в стаята. Влезе учителката и им се усмихна.

– Какви искате да станете, когато пораснете? – попита тя.

Децата наскачаха веднага и се чуваха тънките им гласчета:

– Полицай.

– Лекар.

– Филмова звезда

– Шоумен.

О, желанията бяха най-различни.

Само Милчо седеше и мълчеше.

Учителката се обърна към него:

– Какво е твоето желание? Кажи ни, не се срамувай!

Милчо се изправи и смутено запристъпя на едно място.

– Искам да стана автомонтьор или боклукчия …

Децата ахнаха.

– А защо искаш да станеш такъв? – попита учителката.

– За да мога да се цапам.

Учителката го разбра. Когато бе малка често ѝ се караха, че пак си е изцапала дрехите.

А сега си представете, че пред вас е Исус Христос и го попитате:

– Какъв искаш да стана, когато порасна?

Може би отговорът Му ще ви изненада:

– Искам да бъдеш слуга.

Звучи някак унизително, сякаш нямаме никакво достойнство, но …

Не е ли насърчително да бъдем Божи служители?

А какво означава това?

За да сме служители на Бога, трябва да слугуваме на хората.

Когато слугуваме, първо мислим за този, на когото се опитваме да служим.

Служителите, които са честни и почтени в работата си, почитат Бог.

„Който иска да бъде пръв между вас, ще бъде слуга на всички“.

Михаил живееше в район, където имаше много змии, но той не се страхуваше от тях.

Когато излизаше навън, майка му го предупреждаваше:

– Мишо, внимавай да не те ухапе някоя змия.

Михаил бе убил само една, но бе присъствал на унищожаването на още няколко от тези пълзящи гадини.

Всеки път той бе наблюдавал нещо, което доста го озадачаваше. След като змията бе убита, тялото ѝ потрепваше още дълго време.

Въпреки че главата ѝ бе смачкана и тя бе безсилна, гърчещото тяло на мъртвата змия, държеше Михаил на разстояние.

– Чак, когато залезе слънцето, тялото ѝ ще бъде неподвижно, – казваше си той.

Ние трябва да помним едно, че след възкресението на Исус Христос, сатана е победен. Главата му е смачкана.

Докато ние укрепваме вярата си и растем в познание за Бога това, с което се сблъскваме е просто дяволското потрепващо победено тяло.

Но идва ден, когато тялото на старовременната змия – дяволът, ще замре напълно.