Големи сиви облаци се скупчиха на купове. Блесна светкавица. Отекна гръм. След, което последва безпощадна буря. Тя бе от онези, които можеха да те убият.

Вятърът бе толкова силен, че едвам се чуваше човек, който крещеше, а отстоеше само на няколко сантиметра от теб.

Вълните се разбиваха в лодката. Една успя да прелее в нея. Изгубил стабилност плавателният съд се наклони силно настрани.

Вятърът размахваше огромните си юмруци и събаряше хора в лодката един върху друг, като не пропускаше да ги облее обилно с вода.

Само Той спеше спокойно. Необременен от нищо.

Когато Го събудиха, попита:

– Защо сте страхливи, маловерци?

Тогава стана, смъмра ветровете и вълните, и настана голяма тишина.

Ако не осъзнаем страха си и му се поддадем, той не познава граници. Днес той лежи на много прагове на домовете.

Първата ни стъпка към свободата е да осъзнаем многобройните грехове, които се коренят в страховете ни.

Но трябва да знаем, едно:

“ В любовта няма страх, но съвършената любов изпъжда страха; защото страхът има в себе си наказание, и който се страхува, не е усъвършенствуван в любовта“.

Царят се ожени за прекрасна принцеса. Той я обичаше много. За него тя бе всичко на света.

Обличаше се в бяло. Беше чиста и достойна за уважение. Хората ѝ се възхищаваха, защото бе добродетелна и правеше много за тях.

Един ден царят тръгна на дълъг път и даде нареждания на своя управител:

– Грижи се за моята съпруга. Вземи тази книга и изпълнявай всичко, каквото е написано в нея. Ако изпълняваш всичко от нарежданията ми, като се върна ще те възнаградя, но нарушиш ли и най-малкото от тях ще бъдеш строго наказан.

Измина доста време, откакто царят бе заминал. Управителят осъзна, че хората не са вече лоялни към владетеля и съвсем не са загрижени за съпругата му.

За нея казваха:

– Да, тя е благоразумна, но е прекалено старомодна.

Тогава управителят реши да измени облика на царицата.

Свали белите дрехи от нея и ги замести с пъстри. Изрисува и намаза лицето ѝ. След това започна да я разхожда из царството навсякъде.

Целта му бе да привлече плътски мъжете, чрез промененият образ на царицата, обратно в царството. Той искаше по всякакъв начин да ги задържи, за да не го мъмри владетелят, че са се разбягали.

Когато царят се върна, той бе огорчен от това, което управителят бе причинил на съпругата му.

– Какво си направил? Не чете ли инструкциите ми?

– Но те напускаха царството ти и бягаха в други царства ….. – мънкаше притеснен управителят.

Царят бе безмилостен. Управителят и всичките онези, чийто съвет беше последвал, хвърли в тъмницата.

„Христос възлюби църквата и предаде Себе Си за нея, за да я освети, като я е очистил с водно умиване чрез словото, за да я представи на Себе Си църква славна, без петно, или бръчка, или друго такова нещо, но да бъде света и непорочна“.

Беше истински кошмар. Пациентите от няколко души нараснаха на няколко стотици. Доктор Сарасян заедно с колегите си сновеше непрекъснато между страдащите хора.

Обикновено той вдигаше безпомощно ръце и си говореше сам на себе си:
– Такова предизвикателство за първи път срещам в живота си. От двадесет години съм лекар, но досега не сме преживявали такъв ужас.

Най-много се притесняваше, когато трябваше да се решава, кого да оставят в болницата и кого да изпрати у дома си да умре. Та нали те всички са плащали здравни осигуровки?!

Един ден в болницата постъпи пасторът на една църква. Той бе на 76 години и имаше проблеми с дишането. Беше мил и отзивчив човек. Носеше Библия със себе си и четеше на умиращите от нея, като ги държеше за ръката.

Медицинският персонал на болницата бе вече уморен и обезсърчен. Тези хора бяха физически и психически изчерпани. Двама от колегите им починаха, други се бяха заразили.

Когато имаха възможност някои от тях се спираха и слушаха четенето на пастора. В един от следващите дни и той почина.

В болницата положението бе станало безнадеждно.

Изведнъж доктор Сарасян бе осенен от внезапна мисъл. Той се смяташе за атеист, но в този момент се обърна към колегите си и извика:

– Трябва да се помолим на Бог да ни помогне.

От този момент нататък, медицинският персонал, не само се грижеше за болните, но се и молеше.

Пасторът си бе отишъл при Господа, но това което направи в болницата даде резултат.

Един ден доктор Сарасян каза:

– Ако така продължават нещата и ние ще последваме добрия възрастен човек с Библията.

Но сега думите му не звучаха отчаяно, а с надежда въпреки обстоятелствата.

Докторът не бе ял няколко дни и бе прекарал не една безсънни нощи, но бе щастлив, че може да помага на хората край него.

Заобиколен от страдания и смърт доктор Сарасян срещна Бога и се предаде в ръцете Му.

Не се отчайвайте, дори и в най-страшната криза, всеки вярващ може да въздейства чрез Божия Дух на хората около себе си, които още не познават Бога.

„Също така нека свети вашата виделина пред човеците, за да виждат добрите ви дела, и да прославят вашия Отец, Който е на небесата“.

Страхил оглеждаше малкият самолет, а мислите му тревожно съпровождаха погледа му от прозореца, от който се виждаше, че летят над гориста местност пресечена от остри скали и всяко кътче от малкото пространство около него.

Страхът шепнеше директно в ума му:

– Този самолет е много малък. Едно невнимателно движение от страна на пилота и ще се разбиете долу върху острите скали. Между тези гъсти дървета трудно ще открият някаква следа от катастрофата.

Страхил се опитваше да се успокояваше:

– На Пламен не му е за първи път да лети при такива обстоятелства. За него казаха, че е един от най-печените. Справял се е с къде по-трудни задачи.

Но страхът не млъкваше и притесняваше сериозно Страхил. Обезкуражаваше го. Принуждаваше го да стиска здраво седалката, върху, която здраво бе пристегнат с колан.

От напрежението и нерадостните мисли, тялото му започна да се гърчи.

Пламен много добре разбираше какво бе състоянието на пътника до него.

Накрая не изтърпя и каза:

– Страхиле, няма нещо, с което до сега не съм могъл да се справя. По-добре ми се довери и лети спокойно.

Колко често и Бог ни говори:

– Не бой се, не се притеснявай за нищо. Всичко е в моите ръце и Аз няма да допусна да ти се случи нещо, което не можеш да понесеш.

„Уповавай на Господа от все сърце и не се облягай на своя разум. Във всичките си пътища признавай Него и Той ще оправя пътеките ти“.

Преди на това място бе едно малко селце, а сега се възвишаваше голям град.

Находищата, които откриха наблизо уголеми селището, а после го превърна в административен център.

Големи блокове извисяваха ръст и се присмиваха, на останалите още несъборени стари сгради.

– Тази къща вероятно е на двеста и повече години, – казваха хората, когато минаваха край малкия дом, който се чувстваше неловко между големите и модерни здания.

– Чудно е, как се е запазила до това време?!

На стените ѝ нямаше мемориална дъска, нито нещо подсказваше, тук да са живели велики люде или временно подслонили се такива под покрива ѝ.

Но тази къща, не стоеше там напразно. В нея имаше винаги хора, които огласяха със гласовете си стаите ѝ.

Тази старица бе видяла много болка, сълзи и радости.

Тя бе състрадателна и обичаше всичките си обитатели, които не бяха малко за тези години. Те не бяха забележителни и велики, но страхотни, въпреки че никой не ги забелязваше.

Ако можеше да проговори тази столетница би казала:

– Това, че им осигурявах подслон ме крепеше и ми даваше сили през всичките изминали години. Чувствах се нужна, за това устоях.