Насковата съвест бе силно разтревожена. Чувството за вина го гризеше мощно отвътре. Това, което бе направил не му даваше покой.

Той мина край една кола, дрехата му леко я закачи и тя се разпищя. Неприятния звук бе съпроводен с мигащи светлини и клаксон.

– Неприятно е, – каза си Наско, – но тази чувствителност е предназначена срещу нежелателно проникване в колата.

Той се спря и откри аналогия на случилото се с това, което го терзаеше.

– Така и Бог е вградил в нас алармена система, която ни предупреждава за нежелателното навлизане на греха в живота ни.

Наско се усмихна и констатира:

– Тази алармена система наричаме вина. И какво излиза? Че тя ни е приятел. Какво щяхме да правим без нея?

Лицето му засия от новото разбиране на нещата.

– Ако не осъзнаваме вината си, щяхме да продължим да грешим. Докога? …….. Докато греха ни победи или започне да доминира в живота ни, като нормална практика.

Наско се огледа, хората вървяха навели глави, но той сияеше. Бе стигнал до нещо особено важно за него:

– Тези мои тревоги не са случайни. Трябва да се покая и да оправя доколкото мога това, което смущава съвестта ми.

Група младежи търсеха нещо по скалите край морския бряг. Видя ги мъж на средна възраст и попита:

– Какво ловувате?

– Лимпети, – отговориха те.

– Лимпети?

Младежите се засмяха след като видяха учуденото изражение на мъжа.

– Това са водни охлюви, – започна сериозно да обяснява един от групата. – Черупката им е конична. Те имат характерен мускулен крак.

– И как ги ловите? – попита мъжът.

– Тихо се изкачваме по скалите, нанасяме бърз удар с пръчка и те излизат, – поясни същият младеж.

Мъжът продължи да ги наблюдава. Групата безшумно се придвижваше по скалите. Следваше удар с пръчка и откъсваха ловко нещо с конусовидна шапка.

– Не този не мога да го измъкна, – тихо каза един от групата.

– Ти си го предупредил с ударите по съседа му и затова сега се е вкопчил толкова здраво в скалата.

Когато младежите слязоха, мъжът още беше там.

– Изглежда този вид охлюви познават добре скалите, щом знае къде точно трябва да се хване по-здраво, – изказа предположението си той.

– Не, – усмихна се един русоляв младеж, – просто са намерили място, в което да се вкопчат , за да осигурят своето спасение.

– Интересно, – завъртя глава мъжът, – животът лимпетът се състои в това, здраво да се закрепи за скалата, а нашия да се вкопчим в нашата скала Исус със всичка сила.

Младежите се засмяха, а мъжът продължи:

– Той е непоколебима скала, силна и мощна. Няма да ви изостави, така че никога не Го изпускайте.

Младежите тръгнаха към следващата скала, а мъжът се загледа след тях.

– Боже, – прошепна той, – стани тяхна Скала. Нека се прилепят силно към Теб, без значение какво някой им казва или прави. Бъди тяхната сигурност в този объркан живот.

Елена от години продаваше плодни дръвчета, но този път ѝ се бе паднала невероятна стока. Плодовете на това, което продаваше се топеше в устата.

Колкото и да убеждаваше клиентите си, малко взимаха от тези фиданки.

– Може би трябва да съставя цветен каталог, в който дръвчетата се виждаха в различен сезон от растежа им.

И тя не се поколеба и го направи, но и това не помогна.

Накрая Елена осъзна как наистина се продават тази прекрасна праскова.

Отиде и намери доста от плодовете на това дърво. Те бяха сладко миришещи, с наситено оранжева и размита кожа.

Когато дойдеше клиент, Елена взимаше една праскова, разрязваше я и когато сокът потечеше по ръката ѝ, тя я подаваше на човека.

Който вкусеше от плода, веднага искаше да си купи прасковената фиданка.

Така и Бог разтваря духовния плод на Своите последователи – любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вярност,
кротост и себеобуздание.

Когато вярващите в Исус показват такъв плод, другите също ще го искат и ще търсят Източника Му. Плодовете са външният резултат от влиянието на Светия Дух в нашия живот.

Именно плодът приканва другите да познаят Бога, който представляваме.

Подобно на сладките праскови, плодът на Духа възвестява на гладния свят:

– Това е хубава храна! Тук е животът! Елате и намерете изход от изтощението и обезсърчението, Бог ви чака!

Такова хубаво време бе, а Симо навел глава плачеше.

Баща му цял час го търси. Накрая го намери зад бараката дето редяха дървата. Той бе се свил и прегърнал коленете си.

От момчето не се чуваше, а по-скоро се усещаше хлипане.

– Синко, какво се е случило? – попита съчувствено бащата и прегърна момчето.

– Татко, – продължаваше да хлипа Симо, – колко пъти съм идвал при теб и съм споделял провалите си. Ти винаги си ми давал добри съвети, но аз постоянно обърквам нещата. Има ли смисъл да идвам при теб, след като по-късно отново се провалям?

Бащата погледна сина си и леко се усмихна.

– Виж, – каза той, – нека да отидем в мазето.

И двамата слязоха в тъмната стая с един прозорец, намираща се под къщата.

Бащата светна лампата. Присегна към рафта и измъкна едно глинено гърне, в което слагаха меда, който събираха от кошерите. Взе и един прашен празен буркан. Изля малко мед в него, а после го върна обратно в гърнето.

Бащата се усмихна и подаде празния буркан на сина си.

– Какво виждаш в него?

Симо взе буркана и надникна в него.

– Тук е останало малко мед на дъното, – отбеляза той.

– Я го подуши, – подкани го баща му.

Симо помириса и се усмихна.

– Мирише на мед, – ококори изненадано очи той.

– Ето така моите съвети се наслагват в твоята душа. Ако заради Христа придобиеш поне част от добродетелите в живота си, то Господ по Своята благодат ще компенсира техния дефицит и ще спаси душата ти за живот в рая. Никоя домакиня не слага пипер в тенджера, която ухае на мед. Бог няма да те отхвърли.

– Ами ако пак не успея? – попита плахо Симо.

– Уверен съм, че Оня, който е почнал добро дело в теб, ще го усъвършенствува до деня на Исуса Христа.

Панайот се считаше за християнин. Спазваше особени правила и традиции.

За разлика от него Стефан не ходеше на църква и не се интересуваше от религиозни практики.

Това не пречеше двамата да бъдат приятели и да се уважават.

Един ден Стефан се обърна към приятеля си и заяви твърдо:

– Панайоте, ти си агностик.

– Какво искаш да кажеш? – попита ужасен Панайот.

– Просто гледам какво правиш.

– И?

– Изглежда не отделяш време да правиш това, които другите християни правят, но в замяна на това извършваш други, които те никога не биха направили. Мисля, че не си сигурен в какво точно вярваш.

– Така ли? – Панайот бе като зашеметен.

– Виж, – усмихна се Стефан, – аз не мога да надникна в твоето сърце, но действията ти те издават.

Панайот се замисли сериозно. След като се раздели със Стефан той вървеше душевно смачкан към дома си.

Не бе му лесно. Той се сблъска със сериозно „доказателство“ за своето неверие.

Едно бе сигурно, заключенията на Стефан бяха достатъчни да върнат Панайот към Господа.

Внимавайте, когато казвате, че сте християнин. Начина ви на живот, ще бъде най-доброто доказателство за това.