Ели бе решила да се разкара днес в зоологическата градина. Дали защото бе прохладно или искаше отново да види някои животни, това не знам.

По едно време тя спря да си почине при ленивците. Един от тях висеше с главата надолу. Беше напълно неподвижен.

– Изглежда доволен, – каза си Ели и въздъхна.

Ели имаше здравословни проблеми. Тя прекарваше дълго време в една и съща поза на работното си място.

– Не искам да съм ограничена, – продължи на глас Ели. – До кога ще се чувствам толкова слаба?

Изведнъж ленивецът, които тя наблюдаваше, протегна едната си ръка и се хвана за близкия клон.

– Вероятно имам нужда от повече мускулна сила или по-добре свръхестествена сила.

Подобно на ленивеца, нашите ежедневия често изискват бавни стъпки и продължителни периоди на привидна тишина.

Когато разчитаме на непроменливия характер на Бог, можем да се облегнем на Неговата сила, без значение какъв план и скорост Той определя, че са подходящи за нас.

Въпреки че може да продължим да се борим със страданията или с „безкрайното“ чакането, Бог е с нас.

Дори когато не се чувстваме силни, Той ще ни помогне да развием необходимите мускули.

Край бай Горан се бяха събрали няколко деца. Те харесваха разказите му и щом го видеха веднага идваха при него.

Нетърпеливият Петър попита:

– Дядо Горане, днес за какво ще ни разкажеш?

Старецът погледна лозовите пръчки, които бяха прекрачили дувара на комшията и се ветрееха свободно, полюшвани от слабия ветрец.

Изкашля се и отговори:

– Днес ще ви разкажа за някои мистерии в лозарството ….

– Мистерии, звучи много загадъчно, – тръсна вързаната си на конска опашка коса Мимето.

Повечето очи бяха вперени в него и с нетърпение очакваха, какво ще им разкаже старецът.

– Най-добрите лозари, – започна дядо Горан, – могат да засеят лозята на идеално място, но почвата не винаги ще бъде съобразена с изискванията на новото насаждение.

– Може би трябва да изберат правилния климат, – обади се Здравко.

– Да, – усмихна се старецът, – но не могат да контролират времето.

– Ако се поливат и торят навреме…., – едва се чу тънкото гласче на Атанас.

– Но не можеш да накараш лозата да произведе толкова плод, колкото е получил съседа, – старецът отново намери слабо място и в това предложение.

Бай Горан въздъхна и добави:

– Тайните на лозарството могат да бъдат изучавани, но не всички могат да бъдат разрешени. Така е и в живота ни. Каквито и формули да измисляме и прилагаме, нямаме контрол над нещата.

– Тогава какво да правим? – попита Кирил.

– Бог ни кани, – лъчезарна усмивка огря лицето на старецът, – трябва само да му се доверим.

– А лозарите, те как се справят? – Деница плахо повдигна глава.

– Тези, които чакат идеалното време, изобщо не засаждат, – старецът погали Деница по главата. – Ако наблюдават със страх всеки облак, не събират навреме плодовете. Ние не разбираме как действа Бог, но Той контролира и прави всичко.

В кръчмата пак се поде разговор за развода на Галя и Стефан. Това бе станало централна тема в селото.

Въртят, сучат, искат друго да кажат, а се чува:

– Защо Галя и Стефан ….?

– Та те скоро се ожениха……

Дядо Наум ги слушаше и се усмихваше. Другите го забелязаха и го подканиха:

– Хайде, дядо Науме, кажи си тежката дума.

Старецът се намести добре на стола и започна да разказва:

– В село Биертан в Румъния, Трансилвания се намира църква, в която има „специална стая за помиряване на желаещите да се разведат“.

– Интересно, – подвикна някой от слушателите.

– А как са я използвали? – попита друг нетърпелив да разбере повече подробности.

– Преди да получат документ за разтрогването на брака си, – продължи да разказва дядо Наум, – съпружеската двойка трябвало да поживее две седмици в доста тясна стая с една спалня, един стол, едно кресло, една лъжица и една чиния.

– А имало ли е резултат?

– От 300 години насам само веднъж се е стигнало до развод, – добави дядо Наум.

– Бре, бре ….., – слушателите реагираха спонтанно.

– Такова нещо не е за пропускане, – обади се бай Димитър, – Ще имаме здрави и подкрепящи се семейства. Какво по-хубаво от това.

Деница и Захари бяха на почивка. Разхождаха се по плажа, когато погледите им привлече голямо пространство от пясък оградено с импровизирана ограда.

– Какво е това? – попита Захари.

Приближи ги млад мъж, който им обясни:

– С екип от доброволци цяло денонощие насочихме усилията си, да запазим яйцата във всяко гнездо на морската костенурка. След като малките се излюпят, присъствието на животни и хора, намалява шансовете им да оцелеят.

– О, това е чудесна инициатива, – възкликна Деница.

Мъжът поклати тъжно глава и добави:

– Дори при всичките наши усилия, учените са изчислили, че само едно на пет хиляди излюпени малки достига зряла възраст.

– Каква мрачна перспектива, – сбърчи нос Захари.

– Тези цифри не ни обезсърчават, – продължи оживено мъжът. – Ние служим безкористно на новоизлюпените. Това задълбочава желанието ни да защитаваме още по-ревностно морските костенурки.

Когато Деница и Захари минаха покрай една сергия, той поиска да си купи медальон , на който бе изобразена морска костенурка.

– За какво ти е това? – попита Деница. – Нима и ти се запали по идеята да защитаваш тези създания?

– Не, – поклати глава Захари. – Тя ще ми напомня за възложената ми от Бога отговорност да се грижа за създанията, сътворени от Него.

Когато Бог е създал света, Той е осигурил среда, в която всяко създание може да живее и да се развива.

Бог е възнамерявал ние хората да „владеем над рибите в морето и птиците в небето, над добитъка и всички диви животни и над всички твари, които се движат по земята“.

Той ни помага да Му служим като отговорни настойници, които използват дадената ни от Него власт, за да се грижат за огромното Му творение.

Родителите на Симо го учеха още от малък на правилните неща. Те често го наставляваха:

– Определяй сам своя собствен дневен ред! Не се опитвай да бъдеш нещо, което не си!

А баща му повтаряше:

– Преди всичко ходи смирено с Бога. В противен случай гордостта ще те изяде, сине. Просто бъди това, което си.

Не само родителите, но баба му и дядо му атакуваха фалшивата и погрешна арогантност:

– „Защото, кой те прави да се отличаваш от другиго? И що имаш, което да не си получил? Но ако си го получил, защо се хвалиш, като че не си го получил?“ – дядо му цитираше не веднъж Библията.

А баба му прибавяше:

– “ … който е по-виден да не мисли за себе си по-високо, отколкото трябва да мисли, но да разсъждава така, щото да мисли скромно, според дела на вярата, който Бог е на всекиго разпределил“.

Дядо му се усмихваше и казваше:

– Може множко да ти стане, но приеми и Соломоновия съвет: „Нека те хвали друг, а не твоите уста, – Чужд, а не твоите устни“.

Докато беше малък Симо едва ли осъзнаваше стойността на този малък старт в живота си.

Сега вече е на доста години. Баба му и дядо му не са между живите на земята. Родителите му и те един след друг починаха.

Но Симо запомни уроците им. Той осъзна, че започването където и да е, но не и на дъното, можеше да доведе до заслепяване.

Ако започнеш от твърде голямо пост, може да стигнеш до такова положение, че да допуснеш да те изядат.