Новата атракция в цирка била „Говорещ кон“.
На арената излиза ездач с кон. Залата е пълна. Барабанът бие. Ездачът казва на коня:
– Говори!
Конят само поклаща глава.
– Заповядвам ти: Говори!
Конят отново само маха с глава. Зрителите започват да свиркат. Конникът настоятелно казва:
– Говори, ще загубим всичките пари. Ще издъхнеш от глад.
Конят продължава само да маха с глава. Зрителите започват да хвърлят домати. Конникът умолява животното:
– Ще те облека в злато. Ще ти купя всичко каквото искаш. Ще станеш известен, ще обиколим света. Моля те, говори!
Конят неохотно обръща глава към конника и казва:
– Защо са ми пари и слава, щом не знам най-главното. Защо изобщо живея?
Конникът въздъхна, потупа коня по врата и каза:
– Е, най-сетне това тъпо животно проговори!

Веднъж Франц Лехар е трябвало да дирижира малък оркестър в един провинциален град. Оркестърът свирел много лошо. След първата репетиция композиторът безцеремонно заявил на местния диригент:
– Скъпи Маестро, Тромпетистът и барабанистът толкова силно свирят, че аз изобщо не чувам цигулката и виолончелото…..
– Но ние към това и се стремим, – с въздишка отговорил диригента.
– С каква цел? – удивено попитал Лехар.
– О, скъпи господине, по-добре и не питайте….
– Но защо?
– Защото веднага след като чуете нашите цигулари и виолончелисти, сами ще разберете….

Преброяване като всяко друго.
В един дом влезе едно младо момиче от преброителите. Представи се, обясни, че е дошло във връзка с преброяването и започна с въпросите. Кой живее на този адрес? Така и така, обясняват … Момичето записва даните. Уточнява навършените години, какви езици се владеят и т.н. За майката и бащата всичко по реда си. Идва ред на двумесечното момченце.
– Последния жител на този дом е Петър Димитров Старешки. На колко години е?
– На нула, – отговаря бащата.
– Как така нула?
– Така.
– А той тук ли е?
– Да!
– И колко навършени години има?
– Нула.
– Добре пошегувахте се, ясно! – казва момичето. – А сега ми кажете какви езици владее?
– Никакви,- отговаря добродушно бащата, – мога да предположа, но за сега не зная…
Момичето си отиде в състояние на когнитивен дисонанс …

Независимо, че моя съсед беше по-възрастен, ние бяхме приятели. Той беше майстор, дограмата си направи съвсем сам. Ако трябваше нещо да се изпили или да се пробие отвор, аз отивах при него. А ако нещо трябваше да се поправи в електрическата част той идваше при мен.
След банята в събота често сядахме и си приказвахме. Освен мен в цялото село идваха ту за помощ, ту за инструмент.
Веднъж отидох при него. А той замислен…и от време на време поглажда плешивото си теме.
Накрая каза:
– Знаеш ли, съвсем започнах да остарявам. Изглежда склероза ме е налегнала. Преди една седмица, някой взе брадвата на заем и обеща на следващия ден да я върне, но кой беше не помня. А брадвата я няма! Ако не ми я върне в скоро време, аз отивам на кино.
– Не се тревожи, – опитах се да го успокоя, – разпитай, ще я върнат.
– Ти какво, – замаха с ръце той, – нима не познаваш нашите хора? Ако призная, че съм забравил на кого съм дал брадвата, направо я отпиши. Ако беше някой друг инструмент, можех да взема от някой друг, но брадвата е нужна на всеки. Опитвах се да си спомня, прехвърлях минали събития в главата си, но не се сетих. Голям склеротик съм станал. Убий ме не помня! Не, да ходя и да питам, това ще влоши нещата. Тук трябва да се приложи друга стратегия психологическа. Ти за брадвата на никого не казвай, аз до довечера ще измисля нещо.
Дойде вечерта. Топла и спокойна лятна вечер. Всичко е толкова тихо, че се чува как котките мяукат и патките крякат от близката ферма. Изведнъж тишината се наруши от силния вик на съседа:
– Ей,,….ах ти! Ще даваш ли брадвата или не? Две седмици минаха, а за ден я взе! Аз всичко помня! Утре да я донесеш!
На сутринта му се извинили и му върнали брадвата.
Ето на това се казва психологическа стратегия!

Две жени дълго коментирали ставащите събития. Изведнъж едната тежко въздъхнала и казала тъжно:
– Не мога да разбера какво става с моя мъж. Преди сватбата ми казваше: „Ти си моята богиня. Готов съм да направя всичко за теб…..“
– А сега? – попитала другата обезпокоена.
Първата въздъхнала и махнала с ръка:
– Сега е станал атеист.
Колко е жалко, когато „обожаващият“ разбере, че е сбъркал на кого да се покланя!