Горещината бе непоносима. Не бе нужно да погледне човек термометъра, за да разбере, че бе над 40 градуса.

Хората се крие под сенките. Всеки търсеше място, където можеше да се разхлади.

Дамян предложи на Стефан:

– Хайде да се разходим край реката. Там поне подухва лек вятър и жегата не се усеща толкова осезаемо.

– Не е лоша идеята ти, – веднага се съгласи Стефан.

И двамата се отправиха към реката.

Когато наближиха, Стефан извика:

– Виж – и протегна ръка към реката.

Там посред водата лежеше нещо. Двамата се взряха напрегнато.

– Това е труп на човек, – извика уплашено Дамян.

– Трябва веднага да се обадим в полицията, – Стефан веднага взе инициативата в свои ръце.

Той нервно започна да натиска бутоните на телефона си и след иззвъняването задавено произнесе:

– Труп …. в реката…..

След уточнения по телефона му обещаха, че ще изпратят спасителен екип.

Момчетата дълго не чакаха.

Пристигналите двама мъже бързо се качиха на гумена лодка и тръгнаха към предполагаемия труп.

Когато стигнаха до него, се оказа, че тук пясъкът е малко по-висок, но водата го заливаше и не се забелязваше от далече.

Единият от спасителите се опита да напипа пулса на лежащия във водата притворил очи мъж.

Изведнъж тялото се размърда и мъжът във водата отвори очи. Той изгледа изненадано двамата надвесили се над него и седна.

– Защо сте легнали тук? – попита еди от спасителите.

– Помислили са ви за труп, – прибави другия.

Мъжът вече почти разсънен каза леко усмихнат:

– Тук водата е по плитка. Беше ми горещо и легнах. После съм заспал.

– Вижте, – каза загрижено един от спасителите, – не е съвсем безопасно да се спи дори в най-плитката част на реката.

А другият добави:

– Потърсете по-приемлив начин да се разхлаждате.

Веска се присегна към книгата, която лежеше на масата.

– Ще ми прочетеш ли нещо? – Попи тя Панчо. – Нека да бъде нещо вълнуващо.

– Защо не, – реагира вяло той.

– Тогава какво чакаш? Започвай, – усмихна му се Веска.

– Не мога, – на лицето му се изписа тъга.

– Глупост говориш, – разтърси глава Веска. – Как тъй не можеш? От мен ли се срамуваш? Давай не се стеснявай …

– Страдам от словесна слепота, – измърмори гузно Панчо.

Веска започна да премигва нервно.

– Извинявай …., но нали каза …. и аз си помислих ….

Тя не успя да довърши. Тишината натежа между двамата.

– Мога да чета, – изстена Панчо.

– Нали не виждаш …. думите?

– Виждам ги, – въздъхна Панчо, – но понякога буквите се разместват пред очите ми и се налага да повтарям някои части от текста.

На устата на Веска се бе оформило едно беззвучно „О!“

Изведнъж тя се размърда неспокойно, впери поглед в Панчо и тихо попита:

– Как разбираш, че грешиш?

– Най-често получилата се дума няма смисъл.

– А ако има близък звуков състав?

– Тогава откривам грешката по-късно, – засмя се Панчо. – И за беда разбирам, че съм прочел разказ, съвсем различен от този в книгата. Просто казано получавам бонус – два разказа вместо един.

Веска се разсмя звънко. Панчо също започна да се смее и то доста високо.

Той не веднъж бе обяснявал, че има дислексия, но за първи път някой искаше да разбере, какво точно представлява това нарушение.

– Щом не можеш да четеш, тогава ми разкажи това, което си прочел, – предложи Веска.

И Панчо започна, а тя се потопи в потока от думи, който той изричаше. Той бе добър разказвач.

Жоро се шляеше из улицата и се чудеше какво да прави. Времето бе хубаво, а той скучаеше.

Мина край една църква и спря. Ухили се и влезе в нея. Явно намеренията му не бяха много добри.

Жоро седна на първия ред и започна да чопли семки.

По време на проповедта грубо и нахално изказваше своето мнение:

– Глупости……От къде знаеш това?…..Кой може да ти повярва? …. Пълни простотии ….

Думите му съпроводени с явен присмех бяха най-малкото. Жоро с люспите от семките замеряше проповедника и хората край себе си.

Хората пееха и се молеха, а той им се подиграваше:

– Ще дойде Господ …… ха-ха-ха и ще ви помогне. Всички сте луди за връзване ха-ха- ха …….

Никой нищо не му каза. Службата продължаваше, както обикновено.

Когато богослужението свърши, една възрастна жена се приближи с метла към Жоро и каза съвсем кротко:

– Позволи ми, синко, да помета край теб.

Нещо се отприщи в Жоро и той се разплака, след това побягна към вратата и бързо напусна църквата.

На следващия ден се върна и се покая.

Недю се славеше като добър стопанин на земята, която имаше. Много работа и много усилия изискваше тя, но той не би се спрял пред никакви трудности, за да получи добра реколта.

Тази сутрин Недю се качи на камиона си и започна традиционната си обиколката. Когато стигна крайната нива на парцела си, кръвта му закипя.

– Кой изхвърли боклука си тук? – Недю стенеше, скърцайки със зъби. – Това е добра обработваема земя, а не място за смет.

Дълго оглежда чувалите нахвърляни на земята, след което един по един започна да ги товари на камиона си.

В един от чувалите с остатъци от храна, Недю намери плик, на който бе отпечатано името и адреса на виновника.

Това беше моментът, в който трябваше да реши какво да прави.

Да си отмъсти, като освен боклука на виновника изтърси и своя в градината на извършителя на това подло деяние или …… да му прости.

Някои казват, че отмъщението е сладко, но наистина ли е така?

Недю се качи на камиона си и потегли. Той бе разкъсан от противоречиви чувства.

– Ще му го тръсна, да види какво е, – мърмореше Недю под носа си ….

След това въздъхна и си каза:

– Ако го направя, той ще отиде на друго място и там ще го изхвърли. Друго трябва да направя ….

Недю откара чувалите с боклука там, където го приеха и дори разпределиха, едно за рециклирани, друго за топене, трето за компост или храна на животните, ….

Но това не бе всичко.

Недю набра една голяма кошница с плодове от овощната си градина, а в друга сложи зеленчуци и отиде на адреса, който бе открил в боклука.

Той не се скара на мъжът, който бе постъпил лошо спрямо него. Само му подаде двете кошници и добави:

– Моля ви, повече не изхвърляйте боклука си на плодородна земя.

Мъжът наведе глава. Червенина обагри лицето му. Смутен и объркан той каза:

– Простете ми. За напред ще изхвърлям боклука на място където се събира, дори това да ми коства да измина стотина километра.

Денят се очертаваше скучен и бездеен.

– Какво може да прави човек в такова горещо време, особено ако си на 78 години? – зададе си въпрос Елена.

Погледа ѝ бе привлечен от две тинейджърки. Те оживено размахваха ръце и се усмихваха глупаво една на друга.

Елена ги приближи, засмя се притеснено и попита:

– Извинете, май ви прекъснах. Като остарее човек бърка и се намесва, където не му е работата. За какво си говорехте?

– За брака, – отговори Ана.

– О, – възкликна Елен, сякаш ставаше въпрос за нещо, което я интересуваше много.

Юлия за да охлади ентусиазмът ѝ а попита:

– Как се казва вашият мъж ви? От колко години сте женени?

Елена сбърчи нос и започна да пресмята, накрая заяви:

– С Крум сме били женени винаги. Така се случва като остарееш. Изчезва времето, преди другият да го е имало.

– Това много ми харесва, – призна си Юлия. – Как се справяте? Живели сте толкова дълго заедно….

– Борим се …. – повдигна вежди Елена.

– Не звучи никак романтично, – намръщи се Ана.

Елена им намигна хитро:

– Трябва да се изслушвате. Е, не през цялото време, защото тогава трудно ще си прощавате.

– С Ана умеем да се сдобряваме, – заклати глава Юлия. – Понякога се караме нарочно. Уф, …….. вече и аз не знам.

Елена погледна брачната си халка и замислено отбеляза:

– След като се влюбихме с Крум се уговорихме как да се караме. Той каза, че първоначалното влюбване приключва и хората започват да се карат. Това става независимо дали искат или не. Тогава решихме, че колкото и да сме ядосани, няма да казваме нещо, с което бихме наранили другия. И няма да спорим с цел непременно да спечелим, защото след това нито един брак не оцелява.

– И всичко това ви е помогнало? – попита Юлия.

– Не знам, – призна си Елена.

– Как така? – Ана ококори очи.

– Влюбването ни така и не приключи, – Елена виновно наведе глава.

След всичко казано, Ана и Юлия не можеха, да не харесат Елена.