Небето бе порозовяло от притеснение. Случващото се щеше да разтревожи всеки здравомислещ човек.

– И това ако е справедливост….. – гърмеше гласа на Стойко.

– Справедливост има до степен допускаща Божията безпристрастна преценка на действията, – меко отговори приближилият се дядо Стоил.

– Какво искаш да кажеш, старче?

– Когато учиш дете с увреждания да ходи и чете или се грижиш за възрастните хора, ти се обявяваш в подкрепа на потиснатите.

– Е, и?

– Заедно със съгласните в това дело, постигаш действия, които ще продължат в бъдеще.

– Все още не те разбирам, старче, – измърмори Стойко.

– Когато реставрираш картини, стенописи или порутени къщи ти правиш добро, но възстановяването на човешкото достойнство е свято нещо.

– Може и така да е, – уклончиво се съгласи Стойко, въпреки че не разбираше какво означава „свято“.

– Когато се държим за Бога, справедливостта получава кислород, а подтисниците се крият, – допълни старецът.

Стойко нищо не каза.

– Ще дойде ден, когато Бог ще балансира везните на правосъдието, – продължи дядо Стоил. – Божието царство гарантира правдивост и истинност. До тогава нека да Го следваме, за да вършим правилните неща.

– И ти вярваш, че това ще помогне в нашето жестоко ежедневие? – иронично го изгледа Стойко. – Погледни какво става край теб!

– Когато се застъпваме за угнетените, справедливостта има шанс….

Стойко махна припряно ръка и се отдалечи.

Хубаво си беше селото. Ливадите му бяха изпъстрени с цветя. Гората му бе гъста. Езерото пълно с риба. А в малката река течеше бистра вода. За това на дядо Иван често му гостуваха внуците.

Имаше си болка старецът. Момчето, което бяха кръстили на него бе разглезено и правеше много пакости и поразии.

– Какво да се прави? – въздишаше тежко дядо Иван. – Така го възпитават в града. Е, може да му дойде някой ден ума в главата. Дано да е по-скоро.

Иван растеше. Вършеше лудориите си, но един ден осъзна, че не всичко е наред в живота му.

Веднъж, когато гостуваше на дядо си Иван сподели:

– Дядо опитвам се да мисля за добро, но не става. Постоянно в главата ми се въртят лоши мисли и нищо не мога да направя с това.

Старецът потупа внука си по рамото и му предложи:

– Хайде да слезем в мазето.

– Какво ще правим там?

– Там ще получиш отговора на проблема си.

Двамата слязоха в мазето

Там на рафтове бяха подредени в буркани кисели краставички, зеле, домати. Имаше различни сладка от горски плодове, сушени гъби, картофи, моркови. Добър и грижовен стопанин бе дядо Иван.

– О, колко много вкусотии има тук, – възкликна внукът.

– Та, Иване, – започна старецът, – не можеш да вземеш нещо развалено или негодно за храна и от него да направиш вкусотия. Тук всичко е донесено с разумна цел, да се използва ползотворно. Така и мислите ни, каквото вложиш в главата си, това и ще извадиш, за да го споделиш с хората.

Иван се учуди от мъдростта на дядо си. Почеса се по главата и добави:

– Дядо, ще се постарая да събирам само добри и полезни мисли в главата си. Та като дойде време да ги споделям с другите, да не се срамувам.

Зарадва се старецът на думите и се усмихна на внука си.

Всички галено я наричаха Тинчето. Тя бе инвалид от ранно детство. Тялото и бе пораснало, но умът ѝ оставаше на нивото на пет годишно дете.

Когато подаваха на Тинчето бонбон, тя го грабваше, бързо го пъхаше в устата си, а след това започваше да тича в кръг, смееше се и силно крещеше от радост.

Единствено не понасяше, когато пред нея почнеха да ругаят и псуват. От устата ѝ се изтръгваше уплашен вопъл:

– Боже прости им.

И кавгата спираше.

Веднъж, когато мъмреха брат ѝ, тя застана между него и баща си и започна да прави смешни физиономии. Желанието ѝ бе разсее гнева и да донесе освобождение.

В Тинчето имаше много неподправена детска радост. Тя се усмихваше и караше хората да ѝ се усмихват.

Понякога заставаше пред някоя църква и просеше, а с получените пари купуваше храна за някой скитник, бедно семейство или изоставени деца и с усмивка им я поднасяше.

Един ден на пазара двама бездомници се сбили. Тинчето веднага застанала пред тях и започнала да прави своите смешни физиономии.

Мъжете помислили, че им се подиграва. Нахвърлили се върху нея. Започнали да я удрят и ритата.

Една жена се развикала:

– Не бийте горкото дете.

Но те не спрели, докато телцето на момичето не спряло да мърда.

Защо и кому бе нужно всичко това?

Климент и съпругата му Жанет обикаляха малките магазинчета на занаятчийската улица, търсейки специална картина, която да окачат в хола си.

Двамата ровеха на различни места в малка закътана постройка, която трудно можеше да се нарече магазин, когато Жанет извика:

– Намерих го! Това е. Ела да видиш.

Климент неохотно спря издирването си и се приближи.

От дясната страна на керамично произведение бе написана думата благодат, но на лявата имаше две дълги пукнатини.

– Колко жалко, – сбърчи нос Климент, – счупено е.

Двамата продължиха да търсят подобно произведение, но искаха да няма пукнатини по него. За съжаление не успяха да намерят такова.

Изведнъж Климент се усмихна и тържествено заяви:

– Не! Точно в това е смисълът. Ние сме счупени и точно тогава идва благодатта. Това е.

Жанет плесна с ръце:

– Страхотна идея. Изобщо не бях се сетила за това. Купуваме го.

Когато стигнаха до мъжът, който обслужваше магазинчето и заявиха, че искат да купят керамичното произведение, той възкликна:

– О, не! То е счупено.

– Ние също сме такива, – едва доловимо прошепна Климент.

Мъжът ги изгледа смаяно, но им продаде счупеното керамично произведение с голяма отстъпка.

Какво всъщност означава „да си счупен“?

Борим се в този живот и изведнъж осъзнаваме, че колкото и да се опитваме, да поправим нещата, те не се подобряват, а напротив влошават се.

Тогава едва признаваме, че имаме нужда от Бог и от Неговата намеса в живота си.

Бог желае да ни изцери от нашето „счупване“ със Своята благодат.

Утро. Стрелките на големия стенен часовник показват пет часа.

Светът не бе тъмен, просто нямаше цвят. Всичко изглеждаше черно и сиво.

Нямаше вятър, но листата леко прошумоляваха в тишината.

Звездите изчезнаха, но слънцето още не бе изгряло. Все още не се знаеше, дали е облачно или ясно.

Е и това скоро щеше да се разбере.

Тодор бе седнал на ръба на леглото и разсъждаваше:

– Защо сме създадени така, че да имаме нужда от сън? Проспиваме по-голямата част от живота си. А колко много неща оставят несвършени.

Той въздъхна и продължи монолога си:

– Ако не се нуждаех от сън, щях да се посветя на две кариери и нямаше да се чувствам уморен.

Внезапно в главата му изплуваха думите: „Безполезно е за вас да ставате рано, да лягате толкоз късно и да ядете хляба на труда. Тъй като и в сън Господ дава на Възлюбения Си“.

– И какво излиза? – Тодор поглади брадата си. – Сънят е дар от любов, който отхвърля тревожния ни труд.

Слънцето вече засмяно надничаше зад пердето.

– Нуждата от сън ни напомня, че ние не сме Бог, – Тодор се протегна. – Склонни сме да мислим, че контролираме нещата и работата ни е незаменима. За това веднъж в денонощието се чувстваме безпомощни и се нуждаем от почивка.

Тодор се прозя:

– Човекът не е суверен. Това е важен урок за нас.

Той нахлузи чехлите и се отправи към банята, като продължи да си говори:

– Бог не се впечатлява от лягането ни късно през нощта, нито от ставането ни рано сутрин. Той иска да му се доверим, да Му предадем тревогите си, да легнем и да заспим спокойно.

Не се притеснявайте, Бог добре се справя със всичко, докато едното полукълбо спи.