Един човек се смятал за философ, ходел навсякъде и казвал:
– Аз съм философ. Разбрах смисъла на живота. Достигнах мъдростта.
Срещнал го един човек и му казал:
–  Знаеш ли, че истинският философ е този, който може да изслуша всеки укор, всяко оскърбление спрямо себе си и при това да не се възмути?
„Философът“ казал:
– Давай!
И другият започнал:
– Глупак, нещастник, ………
Този слушал, докато на другият му свършили „избраните“ думи, погледнал го и казал:
– Разбра ли най-после, че аз съм философ?
Човекът отговорил:
– Бих ти повярвал, ако не беше ми го казал.

Имаше силна буря с проливен дъжд. Тригодишно момиченце седеше до прозореца и с ужас гледаше в бушуващата природа.
Изведнъж тя видя как един човек излезе на алеята с чанта. Той вървеше срещу вятъра и дъжда. Въздушният напор го блъскаше назад, а водните капки безжалостно удряха лицето му. Но той упорстваше. Хора укрили се при входовете на къщите го викаха, но той не им отговаряше.
– Мамо, мамо, – крещеше изплашеното дете, – човек на улицата.
Майката дойде до прозореца.
– Какъв неразумен човек, – каза тя с усмивка. – Нима иска да се покаже какъв  герой е?
Вятърът задуха още по-силно и човека падна в бушуващия поток.
– Мамо, – извика изплашено детето, – той ще потъне …… трябва да го спасим.
Сърцето на детето се сви от болка.
– Виждаш какво може да се случи на един глупав човек! Защо не почака да намалее малко дъжда, да се прикрие към някой вход, както всички ……, – нагледно обясни майката на дъщеря си.
Мъжът с мъка се измъкна от водата и отново пое срещу вятъра и дъжда.
– Стана…. устоя ….. отива по нататък! – зарадва се момиченцето и запляска с ръце.
– Запомни, дете, неразумният на всяка крачка го чака беда! – наставнически каза майката.
– Но той бърза за там, където ние не знаем….. – каза момичето с тъга.
– Когато бързаш, ще станеш за смях на хората, – продължи майката със същия тон.
Детето се възмути:
– Мамо, ами ако той е лекар и бърза при някое болно дете, за да спаси живота му…. И ако това дете бях аз?

Светла, млада и свежа мечтата дошла при човека и го помоли:
– Реализирай ме в живота си, моля те!
– Все още не, – казал човекът, – Аз съм твърде млад за такава мечта.
След известно време Мечтата отново се обърнала към човека:
– Сега вече си възрастен, реализирай ме в живота си.
– Още не е настъпило времето, – оправдал се човекът, – трябва да стъпя здраво на краката си.
– Е какво, не е ли вече време? – подканила Мечтата човека, след като той се стабилизирал в живота.
– Не, не сега, казал човекът, – трябва да подкрепя децата, може би после……
– Може би сега? – попитала Мечтата човека на сватбата на най-малката му дъщеря.
– Не, не сега, – мъжът поклатил глава. – Толкова много неприятности, деца, внуци, нека по-късно…….
– Добре, после…. – въздъхнала Мечтата.
Накрая човекът се пенсионирал. И изведнъж си спомнил за Мечтата.
– Ей, Мечта, къде си? Мисля, че вече е време!
– Вече няма време, – въздъхнала старата, побеляла, грохнала и почти разпаднала се Мечта, – времето мина……

Веднъж един ученик попитал учителя си:
– Кажете ми, учителю, защо в живота се редуват успех със загуба? Ту бяло, ту черно? И това става постоянно.
– Ти казваш, след бялото идва черното?
– Да, – потвърдил ученикът.
– Ела с мен! – поканил го учителят.
– Къде? – любопитството на младежа надделяло и той последвал стария си учител.
Те излезли на улицата. На небето сияела дъга нюансите, на която преминавали плавно едни в други.
И тогава ученикът разбрал и прозрял истината.
Животът не е само бяло и черно. В него има множество отенъци, които се преливат едни в други, за да се разкрие красотата и смисъла на този живот.

Един човек го ударили по гърба, а той завикал:
– Ох, главата ми!
Попитали го:
– Теб те удариха по гърба, защо крещиш, че главата те е заболяла?
Човекът казал:
– Да, казах. Ако имах глава, никой нямаше да ме бие по гърба.

Ако преценим нещата преди да действаме, няма да усетим болезнените удари, следващи неправилно взетото решение.