Господ предизвика човека към размисъл:

– Защо си се вкопчил в това кратковременно съществуване. То е изпълнено със страдания и болка. Има ли смисъл да се бориш в него?

– Не зная, – каза човекът. – Може би Ти имаш право.

Търсещият не бързаше да се съгласи. Той искаше да знае смисъла на съществуването си тук на земята.

– Ти си несправедлив, Господи, – каза настървено търсещият. – Аз съм готов да въстана дори срещу собствената си съдба, но да открия каква е целта на моята същност.

Тогава от небето се спусна огън. Той разруши старите стени и разкри пред човека неговите истински възможности.

– Малодушните никога не оставят огъня да пламне в сърцата им, – каза Господ, – Те искат нещата да се върнат обратно, както са били, за да живеят така, както са свикнали. Има и „храбреци“, които изоставят всичко, дори и Мен техния Създател и хукват напред….. До къде ще стигнат така? До погубването си, вечна мъка и угризение ….

На една от прелетните птици и дошло до гуша всяка година да прелита насам натам и тя решила да остане на едно място. Какво толкова и хората имат отпуск.

Решила и останала.

Летяла сама и се радвала:

– Няма го изморителния полет, от който те болят крилете. Сега нямам съперници при хващане на мушици, …

Минало време и птичката се почувствала самотна. Дошъл гладът и студът.

Нямала другар, с когото да свие гнездо и да има потомство. Но дори и да бе имала с какво би нахранила птиченцата си, нали намереното едва ѝ стигало. То било толкова, колкото да не умре от глад.

Птичката дочакала времето, когато отново се появила храна. Тогава се върнало и ятото. Върнала се и приятелката ѝ, но не сама, а с потомство. Тя бе прелетяла над морето, била изморена, но била щастлива.

Разбрала тогава птицата, че е изгубила цяла година и не е направила това, което се очаквало от нея. И ѝ станало още по-болно, отколкото по време на дългия и труден полет, но нищо не можело да се направи…

Освен с нетърпение да очаква новото отлитане на ятото.

В едно село около църквата се появили вълци. В продължение на няколко седмици свещеникът, който ръководил църквата се усамотявал извън храма и се молел.

Нападенията на хищниците спрели.

Радостта на селяните нямала край. Те попитали свещеника:

– Сподели с нас какво правеше през тези седмици, та вълците се махнаха. Искаме в бъдеще ако се случи пак такова нещо да знаем какво да правим.

Свещеникът отговорил:

– Никаква тайна няма. Докато се молех, около мен се събираха вълците. Те ближеха носа ми и ме душеха. Не ме нарахиха, защото вършех това, което трябваше.

Веднъж попитали един мъдрец:

– Колко вида приятели съществуват?

– Четири, – казал той. – Има приятели като храната, всеки ден човек има нужда от тях. Съществуват приятели като лекарство, търсите ги само тогава, когато се чувствате зле. Има и такива, които са като болест, те сами те намират. Но най-желателните са тези, като въздуха, те не се виждат, но са винаги с теб.

Просяк веднъж отишъл пред дома на един богаташ и с жален глас поискал нещо за ядене. Собственикът, който се бил изтегнал в едно кресло, грубо го изгонил.

Но просякът не си отишъл. Той помолил да му дадат макар и остаряла, не прясна храна.

Жената на богаташа, седяща наблизо казала:

– Скъпи, ние и без това ядем вчерашната храна. Днешната още се готви в кухнята.

Просякът разбрал какво имала в предвид жената и съчувствайки на богаташа си тръгнал.

Ние се храним с „вчерашната“ храна, когато жънем плодовете на миналите си действия. Чрез днешните действия, ние подготвяме „бъдещата си храна“.