Тичаше младостта редовно и неотклонно всеки ден на дискотека. Цяла нощ се весели, без да изпита умора.
Дойде старостта рано сутрин до храма, стигна до прага, но по-нататък не намери сили да отиде …
Седна и заплака
Мъдростта видя това и въздъхна:
– Ако младостта знаеше и старостта можеше …
Един китайски император изведнъж осъзнал, че не може да прочете всички книги на света, дори и само тези в своята библиотека. А по-рано се надявал, че ще узнае смисъла на живота, усвоявайки знанията от тези томове.
Той извикал придворния мъдрец и го помолил:
– Напиши историята на човечеството, така че да се разбере, защо хората живеят.
След няколко десетилетия той донесъл 500 тома, в които било описано всичко. Императорът разбрал, че не може да прочете всички тези книги, за това помолил:
– Съкрати изложението си и следващия път донеси само най-главното.
Минали години и мъдрецът донесъл 50 книги. Но императорът бил вече остарял, осъзнал, че няма да може да прочете всичките тези 50 книги в края на живота си.
Владетелят отново помолил:
– Преработи текстът и отдели само най-важното.
Когато мъдрецът донесъл книгата императорът вече умирал. Преди да иде в отвъдното той помолил мъдреца:
– Донеси ми най-главната фраза, чрез която да разбера смисъла на живота.
Тогава мъдрецът казал:
– Човек се ражда, страда и умира…..
Тръгнала лакомията на гости на алчността.
Скарала се по пътя със сребролюбието, казвайки му
– Няма да ти дам влезеш в столовата, да не говорим да похапнеш там.
И сребролюбието си тръгнало с празни ръце да се оплаква на гнева.
Дошло утешението в едно хубаво село с къщи като дворци, където живеели най-богатите хора.
Помислило си, че тук ще може малко да се отпусне и да си почине от непрестанния труд по градовете и селата.
В края на краищата тези тук имали всичко.
Но къде ти?
Оказало се, че именно тук трябвало да работи с пълна сила, много и усърдно, без умора, с пот на челото.
Един човек се събуди рано сутринта. Нямаше светлина, а зората след няколко часа щеше да обагри небето. И той си каза:
– Който рано става, нему Бог дава!
И тръгна по многобройните си дела, дори в неделя не почиваше и минаваше покрай храма без дори да го погледне.
И така ден след ден, седмица след седмица.
И сам недоумяваше:
– Защо всичките ми работи, като пясък се изсипват през пръстите ми. Може би хората не са прави или аз не съм свършил нещо, което съм знаел, но съм го забравил.