Един човек изгубил сина си. Дошъл негов познат и един равин да го посетят. Равинът видял как страда бащата и се разсмял. Опечаленият мъж го попитал:
– Защо се смееш?
Той отговорил:
– Ние се уповаваме на Небесния господар, че отново ще видиш сина си в идния свят.
А другият му отговорил:
– Нима този човек не страда достатъчно, че и ти идваш да му умножаваш мъката? Могат ли да се слепят парчетата от разтрошена делва?
Равинът казал:
– Пръстеният съд е наченат във вода и в огън е завършен, стъкления съд е започнат в огън и в огън е завършен. Ако първият се счупи може ли да бъде поправен? Ами вторият ако се счупи и той ли не може да бъде поправен?
Другият казал:
– Стъклото може да се поправи, защото се издухва.
Тогава равинът казал:
– Ушите ти нека чуят какво казват устата ти. Ако нещо направено от ръката на човек, може да бъде възстановено, колко повече е така за направеното от Всевишния.

Юноша помогнал  с малка сума пари на един старец. Веднъж излизайки от дома си, старецът видял, че същия юноша водят на бесилото за извършено престъпление.
Изведнъж старият човек се развикал:
– Краля умря!
Стражите се объркали и докато дойдат на себе си, осъденият избягал. Старецът бил арестуван и го отвели при краля. Владетелят го попитал:
– Защо постъпи така? Защо си искал да бъда мъртъв?
Старецът отговорил:
– Моите думи, че ти си мъртъв не са причинили на никого беда, но спасиха един живот.
Кралят бил толкова изненадан, че заповядал да пуснат стареца.

На едно място построили църква. Една от характерните ѝ черти били цветните витражи на прозорците. Темата за картината на витражите била взета от химна „Около престола на Бога в небето, има хиляди деца.“
Поканили художник и той започнал работа. Когато завършил работата си, легнал и заспал. Сторило му се, че чува шум в работилницата. Там видял непознат с четка и бои в ръка, работещ над картината.
– Стой, – извикал художникът, – ще ми развалиш картината.
– Струва ми се, че вече си я развалил, –  отговорил непознатия.
– Как така? – попитал изумен художникът.
– Имаш толкова много бои, а си използвал само бялата, когато си рисувал децата. Кой ти каза, че на небето има само бели деца?
– Никой, – отговорил художника.
– Така си и мислех, – казал непознатия, – погледни! Ще направя няколко лица жълти, други кафяви, трети черни, а четвърти червени. Те всичките са там, защото откликнаха на моя зов.
– На твоя зов, – изненадал се художникът. – Но кой си ти?
Непознатият се усмихнал:
– Преди много време казах: „Оставете дечицата да дойдат при Мене, и не ги възпирайте, защото на такива е  небесното царството“. Аз и сега го казвам.
Тогава художникът разбрал, че пред него е Господ, но Той изведнъж станал невидим. Картината, на която били черните, жълтите, червените, кафявите и белите деца изглеждала още по-прекрасна.
На сутринта, след като се събудил, художникът отишъл в работилницата и започнал да рисува деца с различен цвят на кожата такива, каквито са по целия свят.
Членовете на комисията харесали много картината, а един от тях казал:
– Да! Това наистина е Божието семейство на небето.
Църквата е Божието семейство и в нея има място за всички народи по света. В нея няма бариери. Такива са създали само човеците, но Бог ги е разрушил.

Един мъдрец разказал на слушателите си един анекдот. Цялата аудитория избухнала в смях.
След няколко минути той им разказал пак същия анекдот. Само няколко души се усмихнали.
Мъдреца трети път им разказал същото, но сега никой не се засмял. Тогава старият човек се усмихнал и казал:
– Не можете да се смеете постоянно на една и съща шега тогава, защо плачете по един и същи повод постоянно?

Вятърът срещнал красиво цвете и се влюбил в него. Докато той нежно галел цветчето, то му отвръщало с още по-голяма любов, изразена в по-ярка окраска и завладяващ аромат.
Но на вятърът това не му било достатъчно и той решил: „Ако дам цялата си сила и мощ на цветчето, то ще ме дари с още по-голяма любов“.
И той духнал към растението с мощното си дихание. Но цветчето не могло да понесе бурната страст на вятъра и се се пречупило.
Вятърът се опитал да го повдигне и оживи, но не успял. Тогава той утихнал и изпратил към него нежният полъх на любовта си, но то се увехнало пред очите му.
Вятърът закрещял:
– Дадох ти цялата мощ на своята любов, а ти се прекърши! Изглежда ти нямаш сили да ме обича истински, а това означава, че ти изобщо не си ме харесвало.
Но цветчето нищо не отговорило. То умряло.