Един ден Нако дърводелеца чу необичаен шум в работилницата си.

– Кой ли е дошъл? – попита той. – А май са двама.

И той се заслуша внимателно в гълчавата.

– Ако не съм аз, кой ще снабдява майстора с дърва, – говореше наперено брадвата.

– Какво толкова правиш? – перчеше се чука. – Ако не съм аз, какви мебели щеше да направи Нако?

Двата инструмента усилено спореха, на кого са по-големи заслугите.

Дърводелецът ги послуша известно време. После се усмихна, взе друг инструмент още не ръждясал от самонадеяност и отиде да си върши работата.

А брадвата и чукът все още спорят. Те не забелязваха, че са започнали да ръждясали, а дръжките им са до такава степен изсъхнали, че не ги държаха.

По-страшното бе, че са изоставени и вече неизползваеми, но те не го осъзнаваха и продължаваха да спорят.

Веднъж лисицата срещна таралежа и му заяви:

– Виж, сега бодлите не са на мода. Освен това коженото ти палто в тази жегата не върви.

– Добре си ми е така, – възпротиви се таралежът.

Лисицата взе да се умилква:

– Мисля, че е по-добре да отидеш на фризьор. Помоли го да ти обръсне бодлите. И без това много лошо се говори за тях в гората.

– Така ли?! – отчаяно възкликна таралежът и се заслуша по-внимателно в съветите на лисицата.

А тя още по-мазно продължи:

– Нека те подстрижат като костенурка под черупката си. Тогава ще видиш как всички наоколо ще ахкат и ще ти се възхищават.

И таралежът хукна към града да си оформи нова прическа.

– Какъв срам, – мърмореше се си той под носа, – да изостана толкова много от модата …

Срещна го бухалът.

– Накъде си се разбързал толкова? – попита мъдрата птица.

– Излагам се с тая моя кожа, – започна да обяснява таралежът. – Добре, че ме срещна лисицата, та да ми отвори очите навреме …

И бодливкото сподели терзанията си.

Виждайки усмивката на бухала, таралежът плахо попита:

– Наистина ли бодлите не са на мода?

– Ти не си глупав, много си живял и видял, – започна бухалът отдалеч. – Когато отидеш при фризьора го помоли след подстригването да те освежи с парфюм от ябълка, морков, мед, …

– Това за какво ми е? – попита изненадан таралежът.

– За да си по-вкусен, когато лисицата те яде, – отговори бухалът.

Недалеч от селото растеше свещено дърво, което се почиташе от много селяни. Имаше човек на име Никола, който водеше борба с това идолопоклонство.

Но каквото и да правеше, селяните все пак отиваха до дървото и извършваха там своите ритуали.

Един ден Никола не се сдържа, взе брадвата и отиде при дървото, за да го отсече.

Преди да замахне, пред него се изпречи дявола и каза:

– Не докосвай това дърво, ще ти дам откуп за него.

Никола отказа. Двамата се погледнаха остро. От дума на дума стигнаха до бой.

Никола успя бързо да хвърли на земята врага си и му изви ръцете.

Дяволът се замоли:

– Пощади ме и не отсичай дървото, ще ти дам голям откуп.

Първоначално Никола отказа, но дяволът продължи да го убеждава:

– Представи си, събуждаш се сутрин. Бъркаш под възглавницата и вадиш една златна монета.

Предложението звучеше доста съблазнително и Никола не устоя, съгласи се.

И освободи дяволът.

Първите три дни Никола намираше по една монета под възглавницата, но през следващите дни не се появи нито една.

Той се ядоса, грабна брадвата и отиде до дървото.

И отново се сби с дявола, но този път бе надвит и брадвата му бе отнета.

Никола бе изумен:

– Преди те победих толкова лесно, а сега …. какво стана?

Дяволът се ухили:

– Преди се бореше за идеята, а днес за пари.

На отворения прозорец бе поставена красиво изрисувана порцеланова ваза. В нея бях поставени естествени и изкуствени цветя.

Последните надменно се полюляваха на телените си стъбла и нахално се хвалеха:

– Вижте колко сме красиви. Просто невероятни……

Внезапно заваля дъжд.

Изкуствените цветя се размърдаха разтревожено и почнаха да питат притеснено:

– Не можели дъждът да се укроти и да спре?

Негодуванието им растеше:

– Платнените ни листа измокри.

– Какъв нахалник, – ругаеха го.

– Изобщо не се съобразява, че тук има дами, – караха му се други.

– Господи, – викнаха в хор изкуствените цветя, – спри дъжда. Виж колко бели направи. По улицата не може да се мине, цялата е осеяна с локви и кал. Прогони топлината.

И дъждът спря.

Останалите естествени цветя забелязаха , че въздуха се охлади. Те живнаха и се обновиха.

Живите растения засияха с цялата си красота и разпръснаха уханието си наоколо.

Горките изкуствени цветя, направени от тел и плат, загубиха надменността си, защото никой вече не им обръщаше внимание. Те изглеждаха грозни и неподредени.

Стопанката помириса ухаещите живи цветя, а изкуствените извади от вазата и ги изхвърли на боклука.

На истинската красота нищо не може да навреди. Само изкуствените цветя се страхуват от дъжда.

Пъстървата плаваше весело, когато забеляза мухата.

– Тъкмо навреме. Стомаха ми отдавна се обаждаше, – каза си тя.

Рибата захапа мухата и се закачи за въженце. Оказа се, че не може повече да плува свободно.

И тогава се започна битката. Хвърчаха пръски наоколо, но въженцето здраво държеше рибата. То се плъзгаше леко и пъстървата предусещаше, че я очаква нещо страшно.

Тя напрегна всичките си сили, откъсна се и побягна.

По същи начин това може да се случи и с нас. Човек се бори в средата си с примамките, на които се хваща.

Понякога може и да успеем да овладеем трудностите, но друг път ни идват в повече.

Трудно е на свободно плаваща риба да разбере, какво се случва с тази закачена на куката. Така и борбите, които водите, могат за тези около вас да изглеждат естествено и те погрешно да ги разбират.

Ако не сте усещали острия връх на куката и не ви е притиснала задушаващата паника за това, че сте в плен, по-добре дръжте гордостта си под контрол.