На двама млади, който много се обичали им се родил син. Кръстили го на златокосия бог на любовта Лола.
Минало време , момчето пораснало и станало овчар. Както всички млади овчари той очаровал околните със свиренето си. Свирел толкова хубаво, че докоснал сърцето на бог Лола, неговия покровител.
Веднъж богът слязъл и подарил на младия овчар вълшебна свирка направена от тръстика. Той започнал да свири още още по-хубаво.
И така се увлякъл в свиренето, че не забелязал как го залюбила прекрасната Светлана. Минали дни, но той не обръщал внимание на чувствата ѝ. Тогава оскърбената девойка се решила на отчаяна стъпка. Тя откраднала и изгорила вълшебната свирка.
Но това не ѝ помогнало. Овчарят започнал  много да тъжи, докато накрая затихнал. Погребали го близо до реката. Там и до сега расте тръстика.
Съществува предание, че овчарите прекрасно свирят, но никога не им върви в любовта.

В началото нямаше дерета, само една широка степ. Веднъж разхождайки се по обширните си поляни, покрити с трева, господарят попита:
– Къде са цветята ти?
А степта отговори:
– Нямам семена.
Тогава той заповяда на птиците да донесат семена от различни растения и ги разсипа щедро, нагоре и надолу. Скоро в степта цъфнаха лалета, рози и много други цветя в синьо, жълто и червено. Господарят хареса промяната, но неговите любими цветя ги нямаше:
– Къде е моя ароматен жасмин, сладките теменужки, папратите и цъфтящи храсти?
Той отново си поговори с птичките и те донесоха още различни семена и ги разнесоха из степта. Когато господарят отново дойде, не намери своите любими цветя и каза:
– Къде са цветята, които най-много обичам, тези които са ми по-скъпи от другите?
А степта тъжно отговори:
– О, господарю, не можах да ги запазя. Суровият степен вятър бушуваше.  Слънцето безжалостно гореше гръдта ми. А цветята избледняваха, умираха и изчезваха.
Тогава господарят заговори с мълнията. Внезапен удар разсече гърдите на степта достигайки до нейното сърце. Степта затрепери и застена от болка. Много дни тя плака над зейналата черна рана в нея.
Реката изливаше водите си в цепнатината. Вълните занасяха в дълбините ѝ чернозем. Отново прелетяха птички със семената и ги разсипаха върху образувалата се пукнатина.
И след дълго време суровите скали се покриха с мек мъх и пълзящи растения, а по ъглите зелени гирлянди украсиха прикритите места. Голям бряст с къдрава корона издигна главата си към слънцето. В подножието растяха кедри и брези. Навсякъде нацъфтяха ароматни теменужки, глухарчета и папрати.
Дерето се превърна в чудна градина, където господарят се разхождаше с удоволствие.

На една поляна, сред огромната гора живял един вълшебник. Той имал голямо стадо овце.

Всеки ден той изяждал по една овца. Тези кротки животни причинявали много тревоги на вълшебника. Бягали към гората. Много време му отнемало да хване бегълката и да събере отново стадото.

Ако овцата разбирала кога ще я заколят, тя се съпротивлявала и виковете ѝ плашели другите. Тогава вълшебникът приложил хитрост. Поговорил със всяка овца поотделно.

На една казвал:

– Ти не си овца, ти си човек като мен. Няма от какво да се боиш, аз убивам и ям само овце. Ти си единствения човек в това стадо и си моя най-добър приятел.

На друга казвал:

– Защо бягаш от мен. Ти си лъвица и от нищо не трябва да се страхуваш. Аз убивам само овце, а ти си ми приятел.

На трета внушавал:

– Послушай, ти не си овца, а вълчица. Аз те уважавам. Както и преди аз ще продължавам да убивам по една овца всеки ден, но ти си вълчица, най-добрият приятел на човека. Няма от какво да се страхуваш.

По този начин, той говорил на всяка овца и внушавал на всяка една от тях, че не е овца, но напълно различно животно, което се различава от всички други в  стадото.

След тези разговори напълно се променило поведението на овцете. Те пасели спокойно и вече не бягали към гората. И когато вълшебникът убиел някоя от тях, те си казвали: „Той е убил овца, а не мен, защото аз съм му най-добрият приятел“.

Дори овцете, които убивал, престанали да се съпротивляват. Той отивал до набелязаната жертва и казвал:

– О, приятелко, отдавна не сме разговаряли. Ела с мен. Искам да се консултирам с теб по един въпрос.

Овцата отивала с гордост при него. Тогава той я питал как вървят работите в стадото. Жертвата с радост му разказвала всичко, след което той я убивал. Смъртта идвала бързо и овцата нямала време да разбере какво става.

Вълшебникът бил много доволен. Повдигайки самочувствието на всяко едно от животните, успял да ги накара да забравят за смъртта. Станали по-спокойни, наслаждавали се на живота и спокойно си хрупали тревица. Месото им станало по-вкусно.

Така вълшебникът дълги години управлявал своето стадо. Дори овцете започнали да му помагат.

Ако някоя съобразителна овца започнела да се досеща за истинското положение на нещата, то останалите овце „най-добрите приятели“ на вълшебника, веднага му докладвали и той с удоволствие я изяждал.

А вие какви сте лъвове, вълци или може би хора…?

Толкова е топло и хубаво да спиш между братята и сестрите си, под майчината лапа. Но дойдоха хора и започнаха да разглеждат кученцата
– Я виж какво кученце. То изглежда не е наред с краката. Трябва да го занесете на ветеринар.
– Защо да харча пари, ще го изхвърля, кученцата и без това са много.
Кученцето не разбра какво си казаха тези големи същества, само плахо ги изгледа и покри с лапа очите си.  Сложиха го в една празна кутия и го отнесоха далеч от мама и братчетата му. Тук е тъмно и хладно. Миришеше доста силно.
Кученцето не можеше да излезе от кутията, а искаше да яде и да се постопли малко, затова започна силно да „крещи“. Писъкът му чу една старица, която изхвърляше боклука. Именно тя намери между отпадъците малкото новородено кученце.  Скри го в пазвата си и го отнесе в къщи.
Там го нахрани с мляко, като изстискваше кърпа с мляко в устата му, защото то можеше само да суче. Бабата ласкаво погалила мъника и той заспал на колене ѝ. Покри  го с топъл шал и се зарадва, че вече няма да бъде сама.
Кученцето порасна. То защитаваше възрастната жена от всеки, който минава по улицата. Вярно е, че леко накуцваше, но кой обръща внимание на това? Той беше щастлив.
Най-важното в живота е да те обичат! Всяко живо същество се нуждае от топлина, приятелство и любов.

В Япония живяло едно момиче на име Кейко. Тя била кръгъл сирак. Родителите й не  оставили нищо на дъщеря си и тя още от малка трябвало да заработва прехраната си.
Но с какво може да се занимава едно момиченце? Тя правела хартиени цветя и ги продавала на минувачите. Много момичета продавали цветя, а за тях плащали малко. Когато Кейко станала по-голяма, тя не могла да си купи копринено кимоно, като по-заможните момичета.
Една нощ, когато Кейко работила в стаята си, през отвореният прозорец влетял папагал. Зелените му пера бики избелели. Той бил много стар, но и много мъдър. Говорел на човешки езици.
Отпускайки крила папагала казал:
– Не ме гони. Аз знам тайна, чрез която ще забогатееш.
– Миличък, защо да те гоня, – тъжно се усмихнала Кейко. – Аз даже нямам с кого да си поговоря, а ти можеш да говориш. Остани, ще споделя с теб бедността си, а за богатство по-добре и да не мечтаем, то за мен е така недостъпно, както слънцето и луната.
– Благодаря ти, скъпа Кейко, – кимнал папагалът, – Преди да намеря нова хазайка, аз дълго наблюдавах цветята. Видя как подари на едно бедно момиче много красиви цветя. Тя нямаше пари, но много искаше да зарадва болната си баба.
– Защо си търсиш нова хазайка? – попитала Кейко. – Нима предишната не е била добра към тебе?
– Тя умря. – Папагалът тъжно навел глава и за минута замълчал. – Тя умря от алчност – добави той.
–  Бедна ли беше? – попитала Кейко?
– Не, тя беше много богата, но всичко й се струваше малко. За пари тя даде последната си капка кръв, – с укор завъртял папагала клюна си.
– Не разбирам как можеш да дадеш кръв за пари, – изненадала се Кейко.
Тогава слушай. Моята хазайка, както и ти търгуваше със самоделно направени цветя, но някаква магьосница й откри как да оживява книжните цветя. Върху стеблата им трабва да се капне кръв. Ти знаеш колко са скъпи живите цветя. И моята хазайка забогатя. Но магьосницата я бе предупредила, за нищо на света да не дава последната си капка кръв. Но както сама разбираш, колкото и да печелеше, все и се струваше малко И когато един чужденец и  бе обещал много пари, моята хазайка не можа да устои и даде последната си капка кръв, след което умря. Богатството поделиха роднините й, като се скараха по между си.
– Но това е ужасно? – възкликнала Кейко. – Ти защо не я предупреди?
– Нима хората в такива случаи слушат някого? – закрещял папагала. – Молих я да не прави тази глупост, а знаеш ли какво ми отговори тя? „До гуша ми дойде от твоята мъдрост!“
– Живей при мен добри папагале и бъди ми съветник, – помолила го Кейко и папагала се почувствал поласкан.
След като продала първите си живи цветя, Кейко веднага си купила копринено кимоно и изящни сандали. Тя сресала черните си коси и в тях втъкнала червена  роза. Така излязла на улицата. На един прозорец тя видяла красива девойка. Кейко й кимнала и красавицата отговорила на поздрава й. Кейко се засмяла и красавицата се засмяла. Накрая Кейко се досетила, че това е собственото й отражение.
– Ей, Кейко,  да идем довечера на студенския бал? – извикала тя на отражението и отново кимнала с глава.
Леко стъпвайки, Кейко бързо се вляла в потока от младежи. За първи път попадала в ярко осветена зала. Някакъв младеж я поканил и тя танцувала с него, щастливо усмихната. Всички го наричали Аратум.
– Кейко, – прошепнал Аратум, – ти си прекрасна като полуразцъфтял вишнев цвят. Кажи в кой дворец живееш и защо такова благородно момиче е дошло на студенския бал?
Кейко искала да признае, че е бедно момиче и живее в една малка стайчка, но си спомнила за вълшебното изкуство и си представила как може да забогатее и да си направи дворец. Без да осъзнава, Кейко представила своята мечта на младежа като истина. Когато млъкнала, Аратум тежко въздъхнал.
– Колко жалко, че си толкова богата….В такъв дворец бедния студент няма да може да влезе, а аз исках да те видя отново.
Кейко не могла да признае, че не живее в дворец, а в бедна стая и че изработва живи цветя, но тя също искала да види Аратум и обещала да дойде на друия ден в парка, за да се разходят.
Много ли трябвало на двама млади да се влюбят един в друг? На тях им е достатъчно да видят другия сред множеството,  да се погледнат в очите,  да се хванат за ръце, за да се почувстват щастливи.
Веднъж, когато Кейко и Аратум отново се срещнали в парка,  държали се за ръце и се разхождали по пътечките, се случило неизбежното. Усните им се сляли в целувка.
– Кейко, моя скъпа Кейко! – ликувал Аратум, но изведнъ станал тъжен. – Нима тази целувка е за довиждане? Баща ти няма да позволи да станеш жена на един беден студент.
Кейко заплакала и признала, че дворецът е измислица, че тя е едно бедно момиче, което прави книжни цветя и ги продава на улицата.
Ако Кейко бе видяла как се бе изменило лицето на младежа, навярно не би споделила с него тайната си. Но от срам тя затворила очи и Аратум вслушвайки се нейния разказ, успял да се съвземе навреме. Той даже се зарадвал, защото вълшебното изкуство на Кейко му обещавало голямо богатство.
За малката Кейко започнали трудни дни. Трабвало да направи много цветя,  да ги съживи и да ги продаде,  за да си купят дом след като се оженят. Трябвало още да се купят килими, картини, красиви порцеланови съдове, нови дрехи за себе си и за мъжа си.
– Кейко, твърде лекомислено разхищаваш кръвта си, – промълвил една вечер папагала.
– О, верни мой приятелю! – погалила тя по главата птицата, – когато Аратум завърши учението си, той ще заработва достатъчно и аз ще си почина.
Но когато се оженили и заживели в новия дом, Аратум напуснал университета. Да учи му било скучно.
– Приятно ми е да гледам как ловко и грациозно се движат пръстчетата ти, когато правиш своите цветя, – ласкаел жена си и тя била щастлива.
Минали години и тяхния дом се оказал твърде скромен за Аратум.
– Моите приятели от университета са къде, къде по-богати, – казал той на жена си. – Чувствам се неудобно между тях.
И пръстите на Кейко започнали да се движат още по-бързо. За да изкара за нов дом денят бил малък. Вечерно време, когато Кейко продавала на улицата живите си цветя, Аратум седял с гейшите в чайните. Какво да прави сам в къщи?
– Кейко, Кейко, – клател с укор глава папагала, когато тя уморена се прибирала в къщи
Новият дом бил удобен и много екстравагантен, но след няколко дни и той се оказал твърде беден за Аратум. Той искал да живее в дворец. Когато Кейко с упрек погледнала мъжа си, той я обвинил, че го е измамила, като го е примамила с дворец, а сега бил принуден да живее в жалък коптор.
Кейко се почувствала виновна, тя все още обичала Аратум
– Ще имаме дворец, – обещала тя, но часавете й за почивка станали още по-малко.
– Кейко, пази се, – предупреждавал я папагала. – Толкова си бледа и уморена, а и съвсем малко кръв ти е останала.
– Приятелю, скоро ще имаме дворец и аз скоро ще заживея като кралица, – казвала Кейко.
Славата на малките цветчета на Кейко обходили света. От Франция дошъл голям ценител на цветята. Той се казвал Магнол. Обещал купища пари на Кейко ако оживи цветята с корените им. Те трябвало да бъдат бели, жълти, розови и червени.
Кейко продала на Магнол всички видове цветя и накрая създала едно червено цвете, но тя нямала вече сили, за да бодне пръста си и да обагри стеблото на цветчето.
– Кейко, Кейко! – с болка завикал папагалът, – не отдавай последната си капка кръв!
– Достатъчно мъдрости си говорил, старче, – нахвърлил се върху него Аратум, хванал го за крилото и го изнесъл в другата стая.
– Аратум, миличък, останала ми е само една капка кръв, – Кейко с молба погледнала мъжа си.
– Нужен ми е червен цвят, именно червен, – развълнувано заговорил Магнол. – Няма да пожаля никакви пари, сами ми съживи този цвят.
– Кейко, ти разбираш какво значи това за нас? – Аратум разтърсил рамото на жена си. – Разбираш ли, че тогава ще имаме дворец! Дворецът, който ти ми обеща.
Събрала последни сили, Кейко убола пръста си и с изцедената последна капка кръв съживила червеното цвете.
Аратум си построил дворец и се оженил за друга. Магнол взел със себе си съживеният цвят във Франция и го нарекъл на свое име Магнолия. А Кейко? За Кейко останала само приказката.