В центъра на Земята живеели подземни хора. Те били много дребни. При тях винаги било много топло, но нямало светлина. Подземните жители никога не били чували птичи песни, не били усещали порива на вятъра. Те не знаели какъв е цвета на небето и какво е да докоснеш млада трева.
Живеели там, където били свикнали, където е топло, сухо и не хапят мухи. Няма значение, че в техния свят било малко задушно, че храната е еднообразна, а водата топла и мътна. Те били привикнали да живеят така и не забелязвали тези неудобства. Всъщност не смятали, че това са неудобства.
Просто не са имали с какво да сравнят.
До тях стигнали невероятни слухове, че там някъде на върха има друг свят. В този свят духа свеж вятър, валят дъждове. Тревата е зелена, а небето синьо. Въздухът е чист, а водата е прозрачна като сълза. Храната на жителите е вкусна и разнообразна. Хората от там пътешестват, живеят весело и безгрижно.
Старейшините на подземните жители решили да проверят истинността на тези слухове. Те изпратили свой разузнавач на повърхността.
Лошото е, че пратеникът попаднал в центъра на Сибир и то в разгара на зимата. За самият него останало загадка, как е успял да оцелее… Измръзнал, едва жив, той се върнал при старейшините и им разказал, че на повърхността изобщо не може да се живее. Там всеки подземен жител веднага ще замръзне само след минута, няма никаква трева и целия свят е чисто бял. Той не успял нищо да разгледа поради ледения скреж, който се забивал в очите му.
С една дума, всички лъжат. Да си живеем така, като сме си живели досега….
Минали шест месеца, но слуховете не заглъхнали, а се увеличили още повече. Говори се, че там е топло, храната расте на странни храсти. Просто трябва да легнеш под тях и да отвориш устата си по-широко..
Изпратили друг разузнавач. Той имал по-добър късмет. Излязъл на Бахамските острови. Пред погледът му се открил океана, безкраен, чак до синьото небе. А над главата му клони свели плодовете си пред него. Те били невероятно вкусни. След като се наял, легнал на меката трева и заспал блажено. Събудил се облян от топъл летен дъжд. Така му харесал животът тук, че за малко да забрави за какво е дошъл тук. Набрал от страните плодове и се отправил обратно при старейшините, а те отдавна били вече го погребали. Мислели си, че е замръзнал и не е успял да оцелее.
Но когато се върнал разузнавачът, той разказал, че тревата е зелена, небето е синьо, въздухът топъл и свеж, а храната право пред главата ти се изпречва. Нагостил ги с набраните плодове.
Позамислили се подземните хора:
– Как така? На кой от двамата да вярваме? Първият се върна замръзнал, оклюмал и до сега е още болен. Другият – загорял, отпочинал и плодове дори донесъл.
Още два пъти изпращали пратеници горе на повърхността. И двамата донесли различни вести. Защото единият излязъл в разгара на пролетта и бил поразен от разнообразието на цъфтящите дърветата, а другият попаднал през есента и се възхитил на разноцветните листа, вкуса на смокините…
Така и не решили подземните жители на кого да повярват. Но се уверили в това, че ако има живот на повърхността, то този живот е труден и опасен, затова и непредсказуем.
За това и решили, че ще продължат да си живеят така, както са си живели от незапомнени времена. Нищо, че този живот бил невзрачен, въздухът несвеж, а храната невкусна, но поне нямало изненади. Днешния ден не се отличава с нищо от предишния, какво ще се случи си го знаеш предварително.
Слуховете за живота на повърхността така и не изчезнали. Намерили се смелчаци, които не се плашели от трудностите, излезли на повърхността и досега добруват там. Понякога идвали на гости при роднините си и разказвали различни истории.
Навярно всички лъжат….

На двама млади, който много се обичали им се родил син. Кръстили го на златокосия бог на любовта Лола.
Минало време , момчето пораснало и станало овчар. Както всички млади овчари той очаровал околните със свиренето си. Свирел толкова хубаво, че докоснал сърцето на бог Лола, неговия покровител.
Веднъж богът слязъл и подарил на младия овчар вълшебна свирка направена от тръстика. Той започнал да свири още още по-хубаво.
И така се увлякъл в свиренето, че не забелязал как го залюбила прекрасната Светлана. Минали дни, но той не обръщал внимание на чувствата ѝ. Тогава оскърбената девойка се решила на отчаяна стъпка. Тя откраднала и изгорила вълшебната свирка.
Но това не ѝ помогнало. Овчарят започнал  много да тъжи, докато накрая затихнал. Погребали го близо до реката. Там и до сега расте тръстика.
Съществува предание, че овчарите прекрасно свирят, но никога не им върви в любовта.

В началото нямаше дерета, само една широка степ. Веднъж разхождайки се по обширните си поляни, покрити с трева, господарят попита:
– Къде са цветята ти?
А степта отговори:
– Нямам семена.
Тогава той заповяда на птиците да донесат семена от различни растения и ги разсипа щедро, нагоре и надолу. Скоро в степта цъфнаха лалета, рози и много други цветя в синьо, жълто и червено. Господарят хареса промяната, но неговите любими цветя ги нямаше:
– Къде е моя ароматен жасмин, сладките теменужки, папратите и цъфтящи храсти?
Той отново си поговори с птичките и те донесоха още различни семена и ги разнесоха из степта. Когато господарят отново дойде, не намери своите любими цветя и каза:
– Къде са цветята, които най-много обичам, тези които са ми по-скъпи от другите?
А степта тъжно отговори:
– О, господарю, не можах да ги запазя. Суровият степен вятър бушуваше.  Слънцето безжалостно гореше гръдта ми. А цветята избледняваха, умираха и изчезваха.
Тогава господарят заговори с мълнията. Внезапен удар разсече гърдите на степта достигайки до нейното сърце. Степта затрепери и застена от болка. Много дни тя плака над зейналата черна рана в нея.
Реката изливаше водите си в цепнатината. Вълните занасяха в дълбините ѝ чернозем. Отново прелетяха птички със семената и ги разсипаха върху образувалата се пукнатина.
И след дълго време суровите скали се покриха с мек мъх и пълзящи растения, а по ъглите зелени гирлянди украсиха прикритите места. Голям бряст с къдрава корона издигна главата си към слънцето. В подножието растяха кедри и брези. Навсякъде нацъфтяха ароматни теменужки, глухарчета и папрати.
Дерето се превърна в чудна градина, където господарят се разхождаше с удоволствие.

На една поляна, сред огромната гора живял един вълшебник. Той имал голямо стадо овце.

Всеки ден той изяждал по една овца. Тези кротки животни причинявали много тревоги на вълшебника. Бягали към гората. Много време му отнемало да хване бегълката и да събере отново стадото.

Ако овцата разбирала кога ще я заколят, тя се съпротивлявала и виковете ѝ плашели другите. Тогава вълшебникът приложил хитрост. Поговорил със всяка овца поотделно.

На една казвал:

– Ти не си овца, ти си човек като мен. Няма от какво да се боиш, аз убивам и ям само овце. Ти си единствения човек в това стадо и си моя най-добър приятел.

На друга казвал:

– Защо бягаш от мен. Ти си лъвица и от нищо не трябва да се страхуваш. Аз убивам само овце, а ти си ми приятел.

На трета внушавал:

– Послушай, ти не си овца, а вълчица. Аз те уважавам. Както и преди аз ще продължавам да убивам по една овца всеки ден, но ти си вълчица, най-добрият приятел на човека. Няма от какво да се страхуваш.

По този начин, той говорил на всяка овца и внушавал на всяка една от тях, че не е овца, но напълно различно животно, което се различава от всички други в  стадото.

След тези разговори напълно се променило поведението на овцете. Те пасели спокойно и вече не бягали към гората. И когато вълшебникът убиел някоя от тях, те си казвали: „Той е убил овца, а не мен, защото аз съм му най-добрият приятел“.

Дори овцете, които убивал, престанали да се съпротивляват. Той отивал до набелязаната жертва и казвал:

– О, приятелко, отдавна не сме разговаряли. Ела с мен. Искам да се консултирам с теб по един въпрос.

Овцата отивала с гордост при него. Тогава той я питал как вървят работите в стадото. Жертвата с радост му разказвала всичко, след което той я убивал. Смъртта идвала бързо и овцата нямала време да разбере какво става.

Вълшебникът бил много доволен. Повдигайки самочувствието на всяко едно от животните, успял да ги накара да забравят за смъртта. Станали по-спокойни, наслаждавали се на живота и спокойно си хрупали тревица. Месото им станало по-вкусно.

Така вълшебникът дълги години управлявал своето стадо. Дори овцете започнали да му помагат.

Ако някоя съобразителна овца започнела да се досеща за истинското положение на нещата, то останалите овце „най-добрите приятели“ на вълшебника, веднага му докладвали и той с удоволствие я изяждал.

А вие какви сте лъвове, вълци или може би хора…?

Толкова е топло и хубаво да спиш между братята и сестрите си, под майчината лапа. Но дойдоха хора и започнаха да разглеждат кученцата
– Я виж какво кученце. То изглежда не е наред с краката. Трябва да го занесете на ветеринар.
– Защо да харча пари, ще го изхвърля, кученцата и без това са много.
Кученцето не разбра какво си казаха тези големи същества, само плахо ги изгледа и покри с лапа очите си.  Сложиха го в една празна кутия и го отнесоха далеч от мама и братчетата му. Тук е тъмно и хладно. Миришеше доста силно.
Кученцето не можеше да излезе от кутията, а искаше да яде и да се постопли малко, затова започна силно да „крещи“. Писъкът му чу една старица, която изхвърляше боклука. Именно тя намери между отпадъците малкото новородено кученце.  Скри го в пазвата си и го отнесе в къщи.
Там го нахрани с мляко, като изстискваше кърпа с мляко в устата му, защото то можеше само да суче. Бабата ласкаво погалила мъника и той заспал на колене ѝ. Покри  го с топъл шал и се зарадва, че вече няма да бъде сама.
Кученцето порасна. То защитаваше възрастната жена от всеки, който минава по улицата. Вярно е, че леко накуцваше, но кой обръща внимание на това? Той беше щастлив.
Най-важното в живота е да те обичат! Всяко живо същество се нуждае от топлина, приятелство и любов.