Обидата е малко и много симпатично зверче. На вид е съвсем безобидна и ако правилно общуваш  с нея тя няма да ти навреди.
Обидата не желае да живее в дом. Тя живее свободно и никого не притеснява. Всички опити да си я присвоим, винаги завършва със сълзи….
Това зверче е много малко и пъргаво. То може да попадне в тялото на всеки човек. Когато човек го усети в себе си му става обидно. Зверчето крещи на човека;
– Случайно се натъкнах на теб, пусни ме! Тук е много тъмно и страшно, искам при мама!
Но хората отдавна вече са забравили как да разбира езика на земните същества, особено тези на дребните животинки…
Има кора, които веднага се разделят с обидата. Но има и такива, които не желаят да я пуснат. Наричат я своя и се отнасят с нея, като със скъпоценна играчка. Постоянно мислят за нея. Нощем се събуждат и…
А обидата не желае да живее в човека. Върти се, търси изход, но никога не намира как да излезе. Тя е нещастна, но и човекът е нещастен, но за нищо на света не я пуска. Тъжно му е да се раздели с нея. А зверчето е гладно и му се иска да яде. И така то започва тихичко да яде тайно човека отвътре. И човек усеща това. Ту тук, ту там го заболи. Толкова го боли, че плаче. Но той не свързва това неразположение с обидата. След това човек привиква към нея, а тя го яде, расте, дебелее и съвсем престава да се движи. И до толкова нараства, че става част от него. Човекът слабее, а тя дебелее.
И хората не осъзнават, че просто трябва да се освободят от обидата.
Пуснете я. Нека си живее на свобода и отново да бъде мъничка и слабичка. Човек по-лесно ще живее без нея, няма да плаче и да боледува. Пуснете я, нека си отиде от вас.

В една кутия лежали тубички с бои, Веднъж бялата боя казала на черната, която лежала в близката до нея тубичка:
– Какво лошо ти се е случило? Защо си толкова мръсна?
– Аз не съм мръсна. Такъв е цвета ми, – казала черната боя.
– Тогава ти си сбъркана боя и цветът ти е неправилен. Погледни ме, ето какъв трябва да бъде истинския цвят. Освен това всички цветове произлизат от белия, затова няма по-възвишен цвят от белия. Всички се стремят да приличат на него.
Тази забележка не се харесала на черната боя и тя възмутено казала:
– Не, ти не си наред, моят цвят си е хубав. Ако нямаше черния цвят , нищо велико не може да се нарисува.. Пробвай да нарисуваш нещо без мен, – казала черната бия, – белият лист ще си остане пак бял.
Тези изказвания възмутили останалите бои. те започнали да доказват, че техния цвят е единствено истинския и без него не може. Дълго и упорито спорили, а някои започнали да се разливат от тубичките, поради спукване от яд.
Изведнъж кутията се отворила и върху боите се изляла ярка слънчева светлина. Художникът извадил боите. Смесвал ги и ги нанасял на платното с вдъхновение. Именно тук  боите се помирили. Художникът не се интересувал от тяхното мнение, препирни и разногласия, той виждал единство в многообразието. За него били важни всички цветове. Не може да се рисува само с един цвят. Каква ще е тази картина нарисувана само от един цвят?
Така се създава шедьовър, когато всички работят заедно и взаимно се допълват.

Имало един цар. Той считал за свой дълг да помага на всеки, който дойде при него за помощ. За това всяка сутрин сам участвал в раздаването на храната за нуждаещите се. Веднъж при царя дошъл един мъдрец, за да поиска малко храна за бедните. По това време царя оглеждал именията си, но бил в лошо настроение.
Мъдрецът отишъл в полето. Там намерил ядосания цар. Царят попитал с раздразнение:
– Защо си дошъл?
– Дойдох да поискам храна! – казал мъдреца.
Царят още повече се раздразнил и започнал да крещи:
– Защо не дойде сутринта, когато раздавах храната за бедните?
– Аз не знаех за това, – спокойно отговорил мъдреца.
– Аз имам приемни часове! – продължил да крещи царя. – Ти можеше да дойдеш в уреченото време.
На това мъдрецът спокойно отговорил:
– Не се вълнувай, моля те! Аз тръгвам, забрави за мен.
Но царя започнал да се ядосва още повече:
– Що за хора сте вие?!  Имам и други задължения. Аз също съм човек, защо никой не отчита това? Какво в края на крайщата ти е нужно?
– Единственото, което исках, е малко храна. Но сега не искам нищо от теб.
И мъдрецът тръгнал да си ходи. Това разярило още повече царя. Той още по-силно се разкрещял:
– Искаш храна?! Тогава вземай! – с тези думи той взел бучка тор и я хвърлил след мъдреца. Човекът се навел с достойнство взел бучката тор и след като благодарил на царя си тръгнал.
През нощта царят сънувал мъдреца и голяма купчина тор. В съня си той попитал  мъдреца:
– Защо ми се появяваш в съня с тази купчина тор?
– Ти си чул, че каквото дадеш безкористно, ти се връща стократно. А когато го дадеш на свят човек, то ти се връща хилядократно.. Така че този тор си е твой и ти трябва да го изядеш.
– Как мой? И защо трябва да го изям?
– Вчера, когато дойдох при теб, молих за храна, а ти вместо нея ми даде тази бучка тор. А сега при теб се е върнала като голяма купчина. Такова е правилото.
– Боже мой, какво направих?! – царя ужасен се хванал за главата.
Мъдрецът продължител:
– Аз не мога да отменя това. Спомняш ли си, вчера аз опитах да ти помогна? Исках да си тръгна, но ти се ядоса, закрещя и хвърли това след мен. Не мога да отменя това, което е станало, но ще ти подскажа. Направи така, че да те критикуват, осъждат и ругаят. Тогава тези, които правят това ще разделят този тор с тебе. Когато някой ни критикува, ругае… споделя лайната, които трябва да изядем.
Когато царят се събудил, дълго размишлявал над съня си. След това взел бутилка с ракия, запалил цигара и излязъл на площада, където пред всички предизвикал скандал, дори се сбил с някой. След това с една проститутка под ръка се разходил пред поданиците си. Всички хора наоколо изпаднали в шок, а след това възнегодували. Започнали да го оплюват, да му се присмиват и да  издевателстват над него. А точно това му и трябвало.
Вечерта уморен, доволен от себе си, царят легнал да спи с надежда да види продължението на вчерашния си сън. И той го видял, но за съжаление, купът бил намалял съвсем малко.
– Как така? – завикал царя. – Ти каза, че това ще проработи.
– Работата е там, – отговорил мъдрецът, – че на площада е имало човек, който не ви е осъдил и критикувал.
– А сега какво ще правя? Аз съм цар и не би трябвало да се храня с лайна. Мога и да се отровя, ако изям всичко това.
– Добре, ще ти помогна още веднъж. Ще ти дам адреса на този човек. Ти лесно ще го намериш. А какво ще правиш по-нататък, ти сам ще решиш.
Царят се преоблякъл, гримирал се до неузнаваемост и отишъл при този човек. Когато го намерил го попитал:
– Вие навярно знаете какво вчера се случи в нашия град? Как се отнасяте към всичко това?
– И какво необичайно се е случило вчера? – попитал човекът.
– Не видях те ли как нашия цар се излага?
– И видях и чух. Но в това няма нищо страшно. Просто нашият цар се е уморил и му трябвало да се поотпусне.
– Но как така? – казва царя.- това е безобразие. Той със своето поведение подронва морала и устоите на обществото. На площада имаше и деца. Това не може да остане така. Трябва да се създаде опозиция и искам вие да я оглавите. Аз имам пари и финансово ще ви подкрепя.
– Не, аз в това не участвам. Нищо необикновено не видях вчера. Царят по рождение  е непостоянен и просто не е издържал този път.
– Ето заради такива като вас, падат нравите. Обществото напълно ще се разврати. Как ще живеем по-нататък?
Човекът не реагирал на тези думи. Той погледнал царя право в очите и му казал:
– Ваше величество, яжте си сами лайната.
Този човек още от самото начало знаел кой стои пред него и за това не се подал на агитацията му. А царя до края на живота си взимал малко от купа и го прибавял към храната си. Единственото, което го спасило били подправките и ароматите.

Високо в планината живеел великан с дъщеря си. Често тя седяла и не знаела какво да прави. Чудела се как да прогони тъгата от себе си. Съседите й били дошли до гуша, а и нямало за какво да разговаря с тях.
Пробвала да слуша музика, да рисува, но нищо не й носело радост. Душата й оставала пуста и студена.
Под краката й множество хора се занимавали с нещо. Тя ги наблюдавала, но не разбирала смисъла на действията им. Те пълзели като мравките напред, назад, но на тях изглежда им било добре.
Да, но тук на върха било скучно. Измъчвала се душата на великанката и тя не знаела какво да прави.
И в един прекрасен ден великанката забелязала как под самите й крака един човек се изкачвал по скалата. Изведнъж с него се случила беда. Паднала лавина от върха и затрупала човека.
Дошла великанката и измъкнала затрупания от снега. Сложила го в пазвата си и така го стоплила. Човекът оживял. Сложила великанката малкия човек до ухото си и разбрала, че й благодари за своето спасение.
Мъжът разказал, защо се е покачил на скалата. Оказало се, че в дома си имал болна жена и малки деца, а нямали за храна нищо. И тогава той излязъл на лов за кози.
Това заинтригувало великанката и тя го помолила да й разкаже още нещо. И започнал бедняка да й разказва за своите мъки и радости. Великанката никога до сега не бе чувала такива истории, дори в интересните книжки. Животът на тези малки хора се оказал по-интересен от всяка приказка и увлекателна книга.
Обикнала великанката този човек и й станало хубаво. Приискало й се да помогне на него и приятелите му. Започнала да вниква в проблемите, притесненията и мъката им.
Всеки ден великанката варяла треви, за да лекува тези хора. Следяла да не ги затрупа някоя лавина.
Хората непрекъснато благодарили на великанката, а тя благодарила на мига, в който съдбата я свързала с тези хора. Сега сърцето й било изпълнено с радост и щастие.

В центъра на Земята живеели подземни хора. Те били много дребни. При тях винаги било много топло, но нямало светлина. Подземните жители никога не били чували птичи песни, не били усещали порива на вятъра. Те не знаели какъв е цвета на небето и какво е да докоснеш млада трева.
Живеели там, където били свикнали, където е топло, сухо и не хапят мухи. Няма значение, че в техния свят било малко задушно, че храната е еднообразна, а водата топла и мътна. Те били привикнали да живеят така и не забелязвали тези неудобства. Всъщност не смятали, че това са неудобства.
Просто не са имали с какво да сравнят.
До тях стигнали невероятни слухове, че там някъде на върха има друг свят. В този свят духа свеж вятър, валят дъждове. Тревата е зелена, а небето синьо. Въздухът е чист, а водата е прозрачна като сълза. Храната на жителите е вкусна и разнообразна. Хората от там пътешестват, живеят весело и безгрижно.
Старейшините на подземните жители решили да проверят истинността на тези слухове. Те изпратили свой разузнавач на повърхността.
Лошото е, че пратеникът попаднал в центъра на Сибир и то в разгара на зимата. За самият него останало загадка, как е успял да оцелее… Измръзнал, едва жив, той се върнал при старейшините и им разказал, че на повърхността изобщо не може да се живее. Там всеки подземен жител веднага ще замръзне само след минута, няма никаква трева и целия свят е чисто бял. Той не успял нищо да разгледа поради ледения скреж, който се забивал в очите му.
С една дума, всички лъжат. Да си живеем така, като сме си живели досега….
Минали шест месеца, но слуховете не заглъхнали, а се увеличили още повече. Говори се, че там е топло, храната расте на странни храсти. Просто трябва да легнеш под тях и да отвориш устата си по-широко..
Изпратили друг разузнавач. Той имал по-добър късмет. Излязъл на Бахамските острови. Пред погледът му се открил океана, безкраен, чак до синьото небе. А над главата му клони свели плодовете си пред него. Те били невероятно вкусни. След като се наял, легнал на меката трева и заспал блажено. Събудил се облян от топъл летен дъжд. Така му харесал животът тук, че за малко да забрави за какво е дошъл тук. Набрал от страните плодове и се отправил обратно при старейшините, а те отдавна били вече го погребали. Мислели си, че е замръзнал и не е успял да оцелее.
Но когато се върнал разузнавачът, той разказал, че тревата е зелена, небето е синьо, въздухът топъл и свеж, а храната право пред главата ти се изпречва. Нагостил ги с набраните плодове.
Позамислили се подземните хора:
– Как така? На кой от двамата да вярваме? Първият се върна замръзнал, оклюмал и до сега е още болен. Другият – загорял, отпочинал и плодове дори донесъл.
Още два пъти изпращали пратеници горе на повърхността. И двамата донесли различни вести. Защото единият излязъл в разгара на пролетта и бил поразен от разнообразието на цъфтящите дърветата, а другият попаднал през есента и се възхитил на разноцветните листа, вкуса на смокините…
Така и не решили подземните жители на кого да повярват. Но се уверили в това, че ако има живот на повърхността, то този живот е труден и опасен, затова и непредсказуем.
За това и решили, че ще продължат да си живеят така, както са си живели от незапомнени времена. Нищо, че този живот бил невзрачен, въздухът несвеж, а храната невкусна, но поне нямало изненади. Днешния ден не се отличава с нищо от предишния, какво ще се случи си го знаеш предварително.
Слуховете за живота на повърхността така и не изчезнали. Намерили се смелчаци, които не се плашели от трудностите, излезли на повърхността и досега добруват там. Понякога идвали на гости при роднините си и разказвали различни истории.
Навярно всички лъжат….