Живял някога един човек, който много се страхувал от старостта. Колкото по-възрастен ставал толкова по-често с ужас си мислел: „Нима моето тяло ще стане хилаво и слабо с времето, няма да мога да мисля нормално и живота повече няма да ми доставя удоволствие?!“
Човекът внимателно следял всичко относно тялото си, правилно се хранел, правел редовно гимнастика, но страхът от старостта не го напускал.
Веднъж чул, че съществува град на мъдреците. Там хората били винаги млади, силни и умни. От тогава той за нищо друго не мислел, освен да открие този град. Много път изминал и всеки разпитвал за заветния град, но никой не бил чул за такова чудо.
И веднъж, когато бил съвсем отчаян, срещнал пътник, който му показал пътя.
– Не е трудно да намериш града на мъдреците, – казал му пътникът, – но е трудно да попаднеш в него. Стражата, стояща на вратата, не пуска вътре стари хора.
– Аз още не съм стар, – казал човекът и тръгнал по оказания му път.
След няколко дни той стигнал до града. Пред високите градски порти стражата разговаряла със стар побелял човек, а после го пуснали.
– Ако пускат такива старци, то и и мен ще пуснат, – зарадвал се човекът и ускорил крачка.
– Какво ти е нужно от нашия град? – попитал един от стражите нашия познайник, като заградил пътя към вратата.
– Казаха ми, че при вас може да се намери средство, чрез което всеки остава млад и се наслаждава на живота, – казал човекът.
– Махай се от тук с добро. На нас не ни е разрешено да пускаме старци, – отговорил пазачът.
– Какъв старец съм аз! – възмутил се човекът. – Преди мен пуснахте много по-стар човек от мен.
– На вид може да изглежда старец, – казал пазачът, – но ума и душата му са млади, а духа светъл. Този старец пише велика книга. В нашия град възрастта не се измерва с годините, а с младостта в душата и ума.
– Да, но той е два пъти по-стар от мен! Как може умът му да е млад?
– Ако човек се изгражда духовно, колкото повече остарява, толкова ума му става по-ясен, а душата млада. Иди си с мир, – казал пазачът и затворил вратата.

То изпълваше почти цялата стена. Рамката му бе изпълнена с цветя и ангелчета вплели се едно в друго.

Царицата често заставаше пред него, завърташе се на новите си обувки и се любуваше на разноцветните си рокли.

Веднъж слънчевите лъчи докоснаха огледалото, а образът на царицата заискря и стана още по-красив. Тя занемя и застана като омагьосана пред образа си.

Това чувство на възторг преля в огледалото и то започна да се превъзнася. От него нямаше по-хубаво на света. То бе най-съвършеното и прекрасно огледало на земята.

Какво изящество, какъв финес!

Царицата се отегли, облак забули слънцето и въпреки цялата еуфория, то си остана едно обикновено огледало. Без блясък, без красота и фанфари.

Тя беше нежно късче хартия. Когато вятърът нежно я докоснеше, тя пърхаше щастлива от оказаното й внимание.

Един ден откри, че някой я бе покрил с тъмни чертички и завъртулки. Това бяха букви изписани с мастило.

Изведнъж се разстрои и започна да се оплаква:

– Кой ме е нацапал? Как е посмял да ме докосне и така да ме загрози?

Горката, тя не разбираше, че това „загрозяване“ ще я запази от унищожаване.

Хартията се пази единствено заради ценността на думите върху нея.

Лисица и маймуна вървели по пътя. Между двете възникнал спор, коя от тях е по-знатна. Много говорили, всяка за себе си.

Изведнъж се натъкнали на едно гробище. Маймуната гледала гробовете и тежко въздъхнала.

– Какво става? – попитала лисицата.

Маймуната показала надгробните плочи и възкликнала:

– Кака няма да плача! Като всички гробове са на роби и освободени мои предци!

Тогава лисицата казала:

– Е, можеш да лъжеш колкото си искаш, никой от тях няма да възкръсне, за да те изобличи.

Така и хората се хвалят повече, когато няма кой да ги изобличи.

Когато Атила, предводителят на хуните, жестоко се разправил със всички градове на Европа и дошъл до Реймс град в Франция, насреща му излязъл един епископ и му казал:

– Кой си ти, който победи толкова царе и завладя толкова много земи и градове.

Атила казал:

– Аз съм цар на хуните, бич Божий.

Тогава епископа казал:

– Кой може да спре бича на Бога? Приветствам те и тъй като си бич Божий, направи така, като Бог ти е заповядал!

Тези думи силно докоснали хунът и той пощадил града. Кротките думи на епископа спасили града и жителите му..

Кротостта е истинско смирение, в което няма гордост. Това е сила, която не само побеждава врага, но и нравствено го възражда, изменя го и злото превръща в добро.

Както водата гаси разпаленият огън, така кротките думи усмиряват гнева.