Веднъж трима братя видели Щастието седящо в една яма. Един от братята отишъл към ямата и помолил Щастието да му даде пари. То го дарило с много пари и той си тръгнал щастлив.
Другият брат поискал красива жена. Щом я получил веднага тръгнал с нея, извън себе си от щастие.
Третия брат се наклонил над ямата.
– Какво искаш? – попитало Щатието.
– А на теб какво ти е нужно? – попитал братът.
– Извади ме от тук, – помолило Щастието.
Братът протегнал ръка, изкарал Щастието от ямата, обърнал се и потеглил нанякъде….
А Щастието тръгнало след него ….

Живял някога султан, когото хората почитали като най-мъдрият владетел. Веднъж синът му го попитал:
– От къде си почерпил великта си мъдрост? В кои книги я намери? Какви учители те насочиха към нея? Искам да стана твой истински наследник, не само по сан, но и по мъдрост.
– Сине мой, – казал султан, – аз съм чел същите книги, които ти сега четеш. Моите учители, днес обучават теб. Но това, което наричат мъдрост, аз получих от мравката, пеперудата и змията.
– Как стана това? Разкази ми, татко!
– Готвех се за поход срещу бунтовниците. Мислите ми бяха мрачни, а очите ми бяха забодени в земята. Не можех да избера война или мир. Войната изглеждаше необходима, но последствията от нея ме ужасяваха. И тогава видях една малка мравка, която се опитваше да влачи товар многократно превишаващ теглото ѝ. Тя не можеше да го придвижи, но не можеше и да се откъсне от него. Това продължи дълго време. Тогава си помислих: „Защо да занимавам себе си и народ си с тежки походи?“ И нямаше война.
Другия път, бях в съда. Съдиите бяха взели решение, но чакаха моята дума. Мислех да кажа, че не винаги съм съгласен със законите, но в този момент е правилно и справедливо. Изведнъж пеперуда трепна с криле, близо до прозореца и привлече вниманието ми. И аз не казах това, което мислех, а само промълвих: „Аз съм гост тук. Решавайте сами според закона“. И съдът реши съгласно закона, а не според моето желание. И тяхната присъда беше милостива.
Третия път убиец искаше да ми отнеме живота. Той ме чакаше в храстите на дворцовата градина, където аз всеки ден се разхождах. Изведнъж черна змия пропълзя в краката ми. Аз от страх извиках и стражите веднага дойдоха. Те тръгнаха да търсят змията, а намериха убиеца.
Истинската мъдрост, сине, не е в книгите. Истинската мъдрост търси помощ от Небето. Тази помоща е винаги близо до нас, тя трепти в небето, плъзга се по тревата … Нека само очите, ушите и сърцето ни да бъдат отворени за нея.

 – Е, – обобщи умът, – ние се влюбихме. Това е прекрасно, но на кого да благодаря за това?
– На нас, разбира се, – казаха очите, – ние първи я видяхме!
– Ха, – казаха ушите, – според вас ако беше сляп, нямаще да се влюби? Не, чрез нас той чу нежния ѝ глас!
– Глупаци, всичко е във феромоните или както там ги наричат! – засмял се носът. – Съвремената химия е доказала, че именно чрез обонянието ….
– Да, но ния първи я докоснахме! – прекъснаха го ръцете.
– Ако ни нямаше нас, той нямаше да може да отиде до нея, – важно заключиха краката.
– А ти какво правеше през цялото време? – обърнал се умът към сърцето.
То почервеня:
– И аз …. няма значение…. толкова много се смутих …
Умът само леко се усмихна…

При фермера дошла една крава и казала:
– Скъпи, спопанино! Навярно си забелязал, че пасищата са далече от селото. Пътя е каменист, а аз съвсем не съм млада. Докато отида на пазбището, всичките копита ме болят. Като се върна вечер в плевнята пак ме болят. Сутрин като си помисля за предстоящия път, даже не ми се става.
– Ти не искаш да ходиш на пасбището?
– Искам, разбира се. Виж, ти имаш камион и трактор с ремарке. Ще бъдеш ли така любезен да ме извозиш до пасището.
„Какво нахалство!“ – помислил си собственикът и избухнал:
– Ти какво, животно такова?! Полудяла ли си? Аз те храня и поя, не за да се радваш на безмисления си живот, а за да те доя. Да я закарам до пасището, утре и телевизор ще ми поискаш. Запечатай си го в съзнанието, ако краката ти престанат да те носат, ще престана и да те храня. Не се опитвай отново да дойде при мен с такива искания. Върви на пасището, а вечер се връщай с пълно виме. Ако една крава не дава достатъчно мляко, се изпраща в кланицата!
Кравата си тръгнала, но от този ден тя не искала повече да живее. Тя си мислела, че стопанина се грижи за нея, защото я обича. Винаги се е радвала вечер, когато се е връщала с пълно виме, защото е виждала, че стопанинът ѝ се радва. Сега, когато усещала, че вимето ѝ се пълни с мляко, изгубвала желание да пасе. От ден на ден тя все повече и повече отслабвала, давала по-малко мляко и всичко свършило така, както ѝ предсказал хазайна.
Протестът на кравата не останал без последствие за собственика ѝ. Той станал по-хитър. Когато при него дошла крава с подобна молба, той ѝ казал:
– Мила краво, ти навярно знаеш, че ще продам твоето мляко на пазара, за да купя храна за теб през зимата? Ако те возя до пасището, ще се увеличат моите разходи. Млякото ти ще стане по-скъпо, а другите ще продават млякото си на по-низки цени. Твоето мляко никой няма да купи и аз няма да мога да ти купя храна за зимата. Навярно не искаш да стане това?
– А на теб нужни ли са ти скъпата кола и тази голяма къща? – попитала кравта.
– Това трудно можеш да разбереш, но без него не може. Другите фермери имат още повече коли и къщи. Аз се сравнявам с тях. Не живея в плевня и не не се прехранвам чрез извозване на боклук. Можем да икономисваме, но не това, което засяга моя престиж. Ако дойдат по-добри времена, аз ще похарча и повече за теб. Ето на плевнята трябва скоро да ѝ правя нов покрив.
И тази крава си тръгнала без нищо от него, но не изгубила волята си да живее. Пасяла трева със същия апетит, както и преди.

При кладенеца се събрали три жени. Две от тях се надпреварвали да хвалят синовете си. Едната казвала:
– Моя син е най-красивия. Силен е повече от всички други. И по мъдрост надминава връстниците си.
Другата жена още повече хвалила сина си, а третата  стояла и мълчала. Другите две жени я попитали:
– Защо мълчиш?
А тя казала:
– Моят син е обикновен, в него няма нищо особено.
Тръгнали жените с тежките кофи към къщи, а на среща им синовете им.
Синът на първата се премятал през глава, ходел на ръце, вдигал тежки камъни. А майка му се радва, гледа го и казвала:
– Какъв е само, а?!
Синът на втората застанал на средата на пътя запял като славей и започнал да танцува. Майка му го гледала доволна и щастлива.
А синът на третата притичал до майка си, взел кофите и ги понесъл към къщи.
Наблизо минавал старец. Двете жени се приближили до него и го помолили да отсъди, кой от синовете е най-добрият.
Старецът казал:
– А къде са вашите синове, аз видях само един, – и посочил този който отнасял пълните кофи.