Един ден лъкът и цигулката заспорили.

– Аз имам съвършено издялано от дърво тяло. В мен звукът резонира и превръща всяка музика в съвършена.

– Какво си ти без мен? Куха кутия. Само, когато аз се докосна до струните ти, в теб зазвучават прекрасни мелодии.

– Ти само стържеш, аз възпроизвеждам звука …., – негодуваше цигулката.

– Ще стоя далеч от теб и ще гледам, как ще пееш, – усмихваше се предизвикателно лъкът.

Двамата спориха дълго. Стигнаха се до обиди и сълзи.

Но когато цигуларят се прибра, двамата спорещи се смълчаха.

Музиканта докосна лъка до струните на цигулката и ….

Сякаш птици запяха в гората, изви се буря, запревиваха се клони и стебла, а големи капки вода се движеха шумно в целия хаос.

Цигулката пееше. Лъкът свиреше. Но и двамата забравяха цигуларят, който влагаше в тях живота си и изливаше душата си.

Колко глупаво е да се преклониш пред лъка и цигулката, като похвалиш изкуството им, а забравяш за този, който ги движи.

Колко често ние се хвалим с постиженията си, забравяйки че сме само инструменти в ръцете на Създателя?

За това нека помним, че всичките си таланти получаваме от Бога. И трябва непрестанно да Му благодарим, защото Той е Майсторът, а ние сме само инструменти в Неговите ръце

Под стълбището цареше пълен ред. Метлата и лопатата стояха в един ъгъл, а другите инструменти, обувки за работа и дрехите на стопанина бяха пяха наредени на приспособени дъски за рафтове.

Веднъж там попадна нова вещ. Никой не знаеше за какво служи, нито как се използва.

Обитателите на тясното място под стълбището не смееха да разговарят много с новодошлата, защото тя се пъчеше и гордо виреше нос, а бе само една обикновена пръскалка.

Един ден новата обитателка надменно попита:

– Кой е най-умния и образован тук?

Очакваше, че ще посочат нея, но метлата се обади:

– Това са галошите и сандалите.

– От къде си толкова сигурна? – попита недоволно пръскалката.

– Щом се окажат едни до други веднага започват да спорят, – отговори съвсем спокойно метлата.

– Да не би да водят научни спорове? – засмя се недоброжелателно пръскалката.

– Ами чуйте ги, пак са заедно, – обади се лопатата.

– Този свят е пълен с вода и кал, – мърмореха галошите. – Вървиш, вървиш и сухо място не можеш да намериш.

– Какви ги говорите, – учудваха се сандалите, – навсякъде е сухо.

И така до безкрай.

– Мокро е ….

– Сухо е …

На всички им писна от пререканията им, дори пръскалката начумерена им обърна гръб.

– Какво можеш да очакваш от такива глупави същества, – измърмореше тя под носа си.

Тогава се обадиха едни стари скъсани обувки, кой знае от кога захвърлени там:

– Ей, прекратете безполезния си спор. Светът е мокър и сух.

– Как така? – едновременно възкликнаха галошите и сандалите.

– Много просто, – започнаха да обясняват старите обувки, – Когато стопанката мие пода, светът е мокър, а през останалото време е сух.

Поради разбитият път, на много места по него се появиха големи и малки пукнатини. Но тази, за която става дума се бе оформила като доста голяма дупка с дълбочина около двадесетина сантиметра.

Заваляха дъждове и на това място се образува локва. Колко много се гордееше тя с появата си. Оглеждаше се отвсякъде и си мечтаеше на глас:

– Ще ме забележат веднага, няма начин да ме подминат и веднага ще ме отбележат на географската карта.

Във въображението си видя малко синьо петно, което добре контрастираше на околността.

– Добре ще изглеждам на картата, защото имам равни брегове, – самодоволно се усмихна локвата.

Мечтите ѝ не спряха дотук. Те тичаха неудържимо напред, покорявайки една след друга висотите, които я отвеждаха към още по-голяма известност и слава.

– Тук на този бряг може би ще изградят профилакториум, а може и почивна станция. По нататък може да има пристан, а защо и не по-голямо пристанище?!

Странно защо никой не ѝ обръщаше внимание?

Е, това е разбираемо, но ….

Размечта се локвата и в това нямаше нищо лошо. Нали всеки иска да намери своето подобаващо място в живота.

Но и до сега локвата още не е открита. И защо ли?

Отдадена на бляновете си, тя полетя във вихъра на мечтите си, а на земята от нея остана сухо вдлъбнато място, което напомняше, че пътят се нуждае от ремонт.

Царят се ожени за прекрасна принцеса. Той я обичаше много. За него тя бе всичко на света.

Обличаше се в бяло. Беше чиста и достойна за уважение. Хората ѝ се възхищаваха, защото бе добродетелна и правеше много за тях.

Един ден царят тръгна на дълъг път и даде нареждания на своя управител:

– Грижи се за моята съпруга. Вземи тази книга и изпълнявай всичко, каквото е написано в нея. Ако изпълняваш всичко от нарежданията ми, като се върна ще те възнаградя, но нарушиш ли и най-малкото от тях ще бъдеш строго наказан.

Измина доста време, откакто царят бе заминал. Управителят осъзна, че хората не са вече лоялни към владетеля и съвсем не са загрижени за съпругата му.

За нея казваха:

– Да, тя е благоразумна, но е прекалено старомодна.

Тогава управителят реши да измени облика на царицата.

Свали белите дрехи от нея и ги замести с пъстри. Изрисува и намаза лицето ѝ. След това започна да я разхожда из царството навсякъде.

Целта му бе да привлече плътски мъжете, чрез промененият образ на царицата, обратно в царството. Той искаше по всякакъв начин да ги задържи, за да не го мъмри владетелят, че са се разбягали.

Когато царят се върна, той бе огорчен от това, което управителят бе причинил на съпругата му.

– Какво си направил? Не чете ли инструкциите ми?

– Но те напускаха царството ти и бягаха в други царства ….. – мънкаше притеснен управителят.

Царят бе безмилостен. Управителят и всичките онези, чийто съвет беше последвал, хвърли в тъмницата.

„Христос възлюби църквата и предаде Себе Си за нея, за да я освети, като я е очистил с водно умиване чрез словото, за да я представи на Себе Си църква славна, без петно, или бръчка, или друго такова нещо, но да бъде света и непорочна“.

Григорий бе тръгнал към Светите земи, за да се поклони на гроба Господен.

На пътя го срещна ужасно грозно същество, което дори на човек не приличаше. По-скоро бе кълбо с бодли или шипове трудно можеше да се разбере, но се движеше и говореше.

– Къде отиваш? – попита кълбото.

– В Ерусалим, да се поклони пред гроба Господен. Ами ти накъде?

– О, аз съм смъртоносна болест. Обикалям пътищата, за да си прибера моите пет хиляди човека.

Григорий побърза да се отдалечи от това чудовище и с примряло сърце продължи нататък.

От това, което поклонника чу по-нататък му щръкнаха косите. Маса хора бяха покосени от смъртоносна болест, която бързо се разпространяваше между хората.

На връщане Григорий пак срещна кълбото.

– Ти излъга, – смръщи вежди поклонникът, – каза, че ще вземеш само пет хиляди, а те са много повече.

– Не съм те измамил, – отговори кълбото, – аз си взех моите пет хиляди.

– А останалите? – попита строго Григорий.

– Те умряха от страх …..