Един ден лъкът и цигулката заспорили.

– Аз имам съвършено издялано от дърво тяло. В мен звукът резонира и превръща всяка музика в съвършена.

– Какво си ти без мен? Куха кутия. Само, когато аз се докосна до струните ти, в теб зазвучават прекрасни мелодии.

– Ти само стържеш, аз възпроизвеждам звука …., – негодуваше цигулката.

– Ще стоя далеч от теб и ще гледам, как ще пееш, – усмихваше се предизвикателно лъкът.

Двамата спориха дълго. Стигнаха се до обиди и сълзи.

Но когато цигуларят се прибра, двамата спорещи се смълчаха.

Музиканта докосна лъка до струните на цигулката и ….

Сякаш птици запяха в гората, изви се буря, запревиваха се клони и стебла, а големи капки вода се движеха шумно в целия хаос.

Цигулката пееше. Лъкът свиреше. Но и двамата забравяха цигуларят, който влагаше в тях живота си и изливаше душата си.

Колко глупаво е да се преклониш пред лъка и цигулката, като похвалиш изкуството им, а забравяш за този, който ги движи.

Колко често ние се хвалим с постиженията си, забравяйки че сме само инструменти в ръцете на Създателя?

За това нека помним, че всичките си таланти получаваме от Бога. И трябва непрестанно да Му благодарим, защото Той е Майсторът, а ние сме само инструменти в Неговите ръце