Това бе чудна и прекрасна градина. В нея имаше какви ли не цветя.

– Слушай, ти напълно си се разтворила, – саркастично изсъска покритата с множество тръни бяла роза. – Защо позволяваш този груб мъж да те докосва?

– Но той разрохка земята около корените ми и ме поля с прясна вода, – възрази червената роза. – Беше толкова горещо, щях да умра от жажда.

– Тогава защо позволи с тези ужасни ножици да изреже някои от клончетата ти?

– Те ми пречеха. Не цъфтяха. Не можех да виждам слънцето.

– Майсторка си да го защитаваш и да му измисляш извинения, – присмя се бялата роза. – Чудя ти се, как позволяваш да навира мръсния си нос в теб?

Бялата пъпка с бледозелен отенък възмутено се разлюля.

– На никого не бих позволила това. Освен това е най-обикновен градинар.

– Той усеща приятният ми и изискан аромат. Освен това носът му не е мръсен, а леко изцапан с пръст. Ръцете му съвсем не са груби, а силни и нежни. Колко съжалявам, когато го набода с тръните си….. Той е толкова мил, грижи се за нас …. мисля дори, че ни обича.

– Ти прекали, – гневно реагира бялата пъпка. – Какъв пример даваш на останалите цветя. Неговите действия са заплаха за нас.

– Не мога да го коря. Всяка сутрин върху всеки мой цвят блести огърлица от капчици роса. Цял ден около мен пърхат разноцветни пеперуди. Чувствам се защитена от силните ветрове и горещите дни, от нахалните бурени и студените нощи. Той се грижи за нас.

Веднъж един мъж извика към градинаря:

– Добри, дай ми една роза.

– О, той има нужда от нас, – развълнуваха се цветята.

– Каква роза искаш? – попита градинарят.

– Колко красиви цветя имаш, – зарадва се мъжът. – Много от тях така са се разтворили, сякаш ще се разпаднат. Виж тази ….. каква красавица е.

– Нека разцъфналите рози останат да ухаят в градината, – помоли градинарят.

– Какво да се прави, – вдигна ръце мъжът, – синът ми се нуждае от хербарий. – Я по-добре ми отрежи тази бяла пъпка ….

Павел често сядаше на прага на къщата си и гледаше към сградата долу в долината. Той ѝ се любуваше и малко завиждаше на собственика ѝ.

Точно по обяд слънчевите лъчи падаха директно върху прозорците на тази сграда и те блестяха като златни.

В очите на Павел къщата се превръщаше в приказен замък и той си казваше с тъга:

– Аз живея в този грозен и беден дом. Какво ли би си помислил собственика на къщата в долината ако я видеше? Навярно би ми се присмял.

Един ден Павел не се стърпя и слезе в долината за да разгледа отблизо прекрасната къща и да ѝ се полюбува.

Тогава откри, че приказната къща, от която толкова много се възхищаваше е обикновен дом, подобен на неговия.

Какво се бе случило?

Слънцето не бе обагрило прозорците във злато. Сега те стояха тъмни и дори прах се забелязваше по тях.

Павел насочи погледа си към върха на хълма, където бе неговия дом.

Слънцето залязваше. Лъчите му ярко осветяваха прозорците, а те блестяха като златни.

– О, моя дом е толкова красив, – възкликна Павел. – Осветен от слънцето той изглежда като този, който гледах и мислех, че по-хубав. Колко много съм се заблуждавал?!

И Павел бързо заизкачва пътеката към върха на хълма, където се намираше неговия дом.

Имаше си дядо Петър пъстър и гръмогласен петел. Това не бе птица, а цяло чудо.

Петелът гордо се разхождаше из двора и наглеждаше любимите си кокошки и пилета. От време на време проточваше врат и извисяваше глас:

– Кукуригу, кукуригу…..

Едно от любимите му занимания бе да рови в купчината тор до обора, където намираше нещо вкусно за себе си.

Изведнъж заваля. Вече втори ден дъждът непреставаше.

Петелът помръкна, загуби гласа си. Увеси гребен и тихо едва чуто шептеше:

– Противен дъжд. Мразя те.

По това време дядо Петър изпращаше внуците си, които му бяха дошли на гости.

Той им предаде вързопа, който бе приготвила баба Мара. Само тя знаеше какво има вътре, но със сигурност щеше да се хареса на внуците, когато го отвореха у дома си.

– Щях да заколя петела, – каза дядо Петър, – но много валеше и никак не ми се излизаше от къщи. Ще му отрежа главата следващия път при по-хубаво време.

– Май дъждът спаси петела, – обади се една от квачките.
– Хубавото е, че не го заклаха днес, – додаде патката. – Щяхме да загубим сладкогласния си певец.

Дъждът продължаваше да вали.

Петелът си легна в курника с кокошките. Натъжен бе.

– Е, ако не беше този дъжд, – каза си той, – денят щеше да бъде къде- къде по-хубав.

Слънцето яростно препичаше. На Иван устните му се бяха напукали.

Тялото му крещеше:

– Вода!

Последните капки от манерката, той бе изпил преди два часа.

Изведнъж Иван се оживи. Вглеждайки се в далечината съзря скупчени на едно къщи.

Събра последните си сили. Ускори крачка.

И си каза:

– Щом има къщи, там има вода.

Точно в средата на селото имаше кладенец с бистра вода.

Иван бе толкова умалял, че не усещаше краката и ръцете си. Той видя наблизо едно момиче и го помоли:

– Моля те начерпи ми малко вода от този кладенец. Жаден съм, но не мога да се помръдна. Жегата отне последната в мен сила.

Момичето го погледна уплашено.

– Не бива да пиете от тази вода, – каза плахо то.

– Защо? – изненада се Иван. – Водата е толкова бистра ….

– Защото наблизо се намира къщата на нашия управник.

– И какво? Той не ви дава да пиете вода от този кладенец?

– Не, – възкликна момичето.

Иван бе изумен. Тогава момичето му разказа следната история:

– Старият ни управник умря и ни изпратиха нов. Той пи от този кладенец. Тогава всички забелязахме, че добрият човек, който бе дошъл за наш управник, изведнъж стана алчен и зъл. Той не желаеше да приема съвет от никой. Решихме, че се е отровил от водата. За това не трябва да пиете вода от този кладенец.

Сутринта слънцето надникна между облаците. То развесели и оживи всичко наоколо. Птиците събудили се рано, настройваха гласовете си, за да излеят песните, родили се в сърцата им.

Прасето се бе отъркаляло в гьола край плевнята и самодоволно грухтеше.

Котарака мина край него и му се присмя:

– Пак си правило кални бани.

– Няма по-щастливо животно от мен в този двор, – изгрухтя прасето. – Няма за какво да плача, нито да тъгувам.

– Ха ха …., – засмя се котаракът, – по-самолюбива твар от теб не съм виждал.

– И господарят няма да ме забрави, – продължи безгрижно прасето, – ще ме посети, ще ми донесе нещо за ядене, ще ме почеше по корема. Какво знаеш ти? Ние сме приятели с него.

– Може и да ти попее, – подигравателно допълни котаракът.

– А защо да не го направи? Той е доволен, когато напълня търбуха си. Усмихва се и ми се радва – каза прасето.

– За това си станал толкова дебел, – измърка котаракът и отскочи настрани от прасето.

– Ям и ми е добре, а ти ми завиждаш, че човекът ми е приятел и че много се грижи за мен.

– Бог да ме пази от такива приятели, – измърмори под носа си котаракът. – Горкото прасе, то не знае, че скоро ще стане на наденички.