Световната здравна организация е започнала разследване относно това, дали е оправдано повишеното внимание към пандемията „свински грип“.
По-рано някои експерти са обвинили СЗО, че се отделя твърде много внимание на това заболяване жертвите, на които са много по-малко, отколкото при нормалните сезонни грипове.
Освен това здравната организацията подозира в заговор големите фармацевтични компании, забогатели с милиарди от паниката по повод пандемията.
Скоро се е установило, че само в САЩ са били унищожени ваксини против „свински грип“ за около 71,5 милиарда поради изтекъл срок за годност.
От 162 милиона ваксини, са използвани 80-90 милиона, а другите са останали в складовете неизползвани, поради намаляване на напрежението в обществото от заплахата на опасния вирус. И след всичко това властите са поръчали на фармацевтичните компании още 229 милиона ваксини. Какво безумие! На кого е нужно всичко това и за чия сметка е?

В Рио-де-Женейро има голяма болница на фасадата, на която можеш да прочетеш: „Човешко щестлавие – човешко страдание“.
Бразилският император Педро II решил да построи болница за хронично болни и контузени. Обърнал се с молба към народа на Бразилия, да пожертват средства за изграждането на болницата. Резултатите били отчайващи. Приходите били незначителни.
Тогава императорът обявил, че който жертва повече от 100 хиляди ще стане барон, а повече от 250 хиляди граф. В резултат на това постъпили няколко по-големи дарения. Така започнало строителството на болницата.
За презрените болни няма пари, но за удовлетворение на щестлавието си, даваме с щедра ръка.
Строителството скоро свършило. В деня на откриването се събрала голяма тълпа, която с любопитство гледала закритата с платно фасада. Най-накрая платното било свалено и всички прочели: „Човешко щестлавие – човешко страдание“.
Подобен надпис може да съпроводи много пожертвования и добри дела, които не са направени от любов, а от желанието за слава, почести и признание.
Това не е похвала за благочестие, а присъда за човекоугодничество или честолюбие с прикрита завист.
Спрете! Нека това угодничество да не ни ограбва повече, защото ако продължаваме така, това ще разяде добродетелите ни отвътре.

Каква година само. Стария цар умря и не остави наследник. Събраха се в двореца и дълго умуваха кого да поставят на престола. Изборът им падна на мъжът, който редица години бе гонил крадците, изобличавал лъжците, за тях той бе честен човек, нетърпящ неправда.
Хазната, която наследи новия цар, бе почти празна. Ами сега какво да прави? Реши да се облегне на съветника си по финансовите въпроси. Този мъж бе боравил с доста пари, знаеше от къде да ги вземе и къде да ги вложи. Дали опитът му щеше да помогне на царството да излезе от кризата?
Един ден царят и съветника се събраха и започнаха да умуват. Прекалено много хора има в администрацията, да ги „резнем“ малко. Речено –  сторено. Продължиха да обмислят по-нататък.
Има хора, които се грижат за инвалидите  в семействата си и за това получават пари. Да, но някои от тези инвалиди нали ходят и частично могат да се обслужват, за какво са им гледачи тогава? Все пак това е работна ръка. Пък нали инвалида се движи, все някак ще се справи с положението, какво от това, че не знае къде отива и какво прави.
Пък ако не успее да се справи сам със ситуацията да го изпратят в някой „дом“, там бързо ще им видят сметката. Кога ги изкъпят със студена вода един два пъти, къде им намалят  „дажбите“, нали и персонала трябва да занесе нещо в къщи, няма да седят гладни я.
Размислите на двамата мъже не подминаха и възрастните хора, които  получаваха от хазната толкова, колкото да не умрат от глад. На младини могли работили, а сега какво да им угаждаме ли? Какво ти угаждане, поне по празниците, да им бяха отпуснали по някой лев, да живнат малко и те. Е, не, че не им дадоха, но пак с уговорки и увъртания.
И всички тия инвалиди, стари хора и безработни чакат за някой залък. За безработните, как да е, ще им скалъпим някаква евтина работа, а другите какво да ги правят?
Орязаха оттук, орязаха оттам, увеличиха данъците и плащанията на най- необходимите стоки. Какво да се прави хазната е празна?
Накрая решиха да зарадват малко хорицата. Дадоха допълнителна заплата на съдиите и адвокатите, нали те се грижат да няма престъпност в държавата.
Наведе глава царя и подписа поредните закони и разпоредби.

Да недава Бог да живеем в такова царство.
P.S. Всяко съвпадение са лица и събития не е случайно.

Денят бе горещ. Дори лек ветрец не подухваше. Единствената ми надежда бе, да стигна по-бързо до гарата и да се настаня в онези, новите и удобни влакчета, които пуснаха от известно време. В тях винаги е прохладно, когато навън е жега и приятно топло, когато мраз сковава всичко.
Радостта ми бе голяма. Влакчето бе на перона. Предвкусвайки удоволствието от влиянието на климатика вътре, натиснах бутона на вратата и смело пристъпих напред. Влязох и се настаних на първата седалка, която ми попадна пред очите. Оставаха още няколко минути до тръгването на влака.
Погледнах към прозореца и радостта ме напусна. Вместо стъкло от външната страна ми се усмихваха дребни кристалчета, струпани близо едно до друго. Малко по-нагоре зееше средно голяма дупка. Явно нечия ръка бе смляла външното стъкло на прозореца.
Влака тръгна , а доброто ми настроение се бе стопило. Когато мина кондуктора, попитах безмълвно, като посочих обезобразения прозорец.
– Група младежи, хвърляли камъни по прозорците. Има още два такива – безпомощно промълви човека.
Попитах:
– А защо?
– Не знам – объркано промърмори и отмина.
Възрастен мъж седнал на съседната седалка ме осведоми набързо:
– Как няма да трошат? Свалили ги от влака, че били без билети, а отгоре на това отказали да си платят билета плюс глобата.
Друг човек се присъедини към разговора ни:
– Че защо ще си купуват билети? Нали понякога могат да минат и метър.
Виждайки недоумението ни, не дочака въпросите, напиращи на устните ни и продължи:
– Пътувам във влака за София. На една от гарите се качиха четирима младежи. Изглежда работеха на някакъв строеж, защото се хвалеха колко много пари изкарали на обекта. После отвориха дума, кой колко заложил в игралната зала и колко е успял да спечели. Когато дойде кондукторката, единият от тях размаха десетолевка и подкупващо се усмихна „Е, какво  стига ли?“ Жената загърби другите пътници, взе парите, след което си тръгна. Не видях да им издава билети, нито да попълва квитанция за глоба.
До него друг дядо потвърди думите му с друг случай, на който бил свидетел:
– Пътувах към другия край на страната. Мина кондуктора и една жена му подаде два лева вместо билет. Той ги прибра и толкова. Нито я попита за къде пътува, нито й издаде билет.
Общата констатация на моите събеседници беше, че не може едни стриктно да спазват правилата, а други произволно да ги нарушават. Защото при такива нарушения, винаги ще се появят тарикати и ако не се уважат исканията им, какво друго им остава освен да чупят, отмъщавайки си.
Някой попита плахо:
– Тези, който честно си изкарват хляба и таксуват хората, защо не подадат оплаквания за тези нарушения?
Друг се намеси авторитетно:
– Тези дето крадат, ядат и пият заедно с началниците. На кого да се оплачат?
Не знам вече какво да мисля. Гледах счупеното стъкло и разбирах, че причина за унищожаването и погромите около нас, сме самите ние, защото нарушаваме принципите и законите, които сами сме си създали. До къде ли ще стигнем ако продължаваме така?

Тя бе дребна женица. Времето не я бе пощадило и дълбоко бе врязало браздите си във високото й чело. Винаги бе приветлива и усмихната. Край нея човек се чувства спокойно и добре.
Днес тя разговаряше с мъж на средна възраст. Бели кичури коса издайнически надничаха зад ушите му. Познавах го отдавна. За мен той бе несигурен и неуравновесен човек. Дори, когато започнеше да говори, с мъка изтегляше думите от устата си. Речта му се насичаше от множество „ъ..ъъъ“.
Колко странно. В разговора му с тази жена думите му се лееха леко, самият той изглеждаше въодушевен от това, което споделяше. Някаква скрита енергия бликаше от него и заразяваше наоколо. Не можех да го позная. На какво се дължеше тази промяна?
Тази жена възприемаше този човек по определен начин, за нея той бе добър и начетен мъж. Да, нейното отношение бе причината за превръщането на несигурния и податлив на влияние човек, в уравновесен, знаещ и можещ индивид. Бях изненадана.
Когато започвах разговор с някой човек, който познавах, имах определена нагласа и очаквания от него. Ако бях свидетел на повече отрицателни моменти в живота му, го възприемах като неудачник, човек на когото не можех да разчитам. И това мое отношение, като гъста мъгла обвиваше събеседника ми и той се изявяваше така, както очаквах.
Ако можех да виждам с очите на тази жена, само положителното в човека, това би го променило. Първо биха се изменили очакванията ми, а след това и поведението на съответния човек.
Ето ви и един пример. Когато взимате книга, повест, разказ, статия, стихотворение вашите очаквания са свързани с името на автора. Ако той ви е заинтригувал преди и ви е доставил удоволствие, то с нетърпение четете нещо излязло изпод перото му. Дори понякога ако това, което е написал не ви хареса, просто си казвате, че той е добър, но виж това не му се е отдало добре. Оправдавате го, че не във всичко човек може да успява и причина затова е симпатията, която сте изградили към него. Готови сте да му простите и слабите редове и неритмичните стихове, нали е станал ваш любимец.
Но ако авторът ви е разочаровал с първото прочетено от него, срещнете ли нещо ново от него, бихте го подминали с пренебрежение. Нима човек не се променя? Всеки греши, но падайки и ставайки, той се изгражда и развива. А кои сме ние да му слагаме окови и да спираме подема му.
Променяйки отношението си към хората им влияем. Нека това отношение да е положително, с очакване той или тя да са най-добрите в дадена област и чудото ще стане пред очите ни. Невзрачните, неуравновесените, неудачниците……, списъка може да продължите и вие, се превръщат в силни хора, с ясна и точна мисъл, които отстояват интересите си, знаят какво искат и намират начин как да го постигнат.
Не случайно се казва, че една жена може да въздигне или да срине един мъж и всичко това с едно „обикновено“ отношение.
Ако искаме да видим хората променени около нас, разбира се в положителна посока, трябва да изменим отношението си спрямо тях и то към добро.
Не мечтайте, не искайте, а очаквайте доброто в отсрещния и непременно ще го видите.