Много бих искал да имам любящи, честни и добри приятели, които не са като мен. За да ви разбирам добре, изразявайте се ясно. Аутистите рядко могат да „четат между редовете“. Нашият опит с околния свят е крайно интензивен и често е свързан с много дълбоки емоции. От друга страна, болшинството от неаутисти са свикнали да живеят в света на различни нюанси и отенъци на сивото. Но това е непонятно за нас, защото ние мислим ясно, чрез черно-бели понятия. Ние не винаги разбираме отенъците на сивото и не можем да разберем, как може на някой да му харесва да живее в света на сивото.
Ценя и уважавам усилията на другите да се изразяват ясно. Например, ако ви е омръзнала темата на разговора, то по-добре направо ни го кажете. Просто кажете: „Иска ми се да поговорим за нещо друго“.
Ако сме останали на гости по-дълго у вас, то ни го кажете направо, защото няма да забележим вашите деликатни намеци. Аутистите винаги пропускат непреките твърдения.
Ние не винаги разбираме социалните правила. Имаме точно определени правила за добро и зло. За това следваме тези правила, които смятаме за разумни. Ние можем да нарушаваме „социалните правила“, защото не знаем за тяхното съществуване или те изискват от нас действия, които не можем да извършим, като контакт с очите, запомняне на имената и лицата на другите хора…. В други случаи можем да нарушаваме тези правила, защото ни изглеждат абсурдни. Например, някои от нас възприемат намеците и непреките твърдения като неефективни или нечестен начин за общуване.
Не обичаме местата, където се събират много хора. Обикновено аутистите не обичат да са част от голяма група от хора. Например, вместо да отидем на кино, предпочитаме да гледаме филм у дома в компанията на един или двама приятели.
Освен това, хора, които не познаваме, могат да предизвикат у нас дискомфорт. Ако са ни поканили на обяд, то искаме да знаем предварително, кой ще присъства, за да можем да се „подготвим“ за подобна социална ситуация. Ние можем да откажем поканата, ако сметнем, че няма да можем да се справим със ситуацията. Ако ви откажем да бъдем с вас и вашите приятели известно време, не смятайте, че не ви харесваме. Просто общението с повече от един или двама, изисква много голямо усилие. Не се отказвайте да ни каните. Следващият път може би ще имаме повече желание да се срещнем с някой непознат.
Не ни се обиждайте. Обикновенно аутистите се изразяват направо, а на другите това не се харесва. Не възприемайте това за желание да ви оскърбим. Аз не мога да не говоря направо. В много случаи нарушавам тези „негласни“ правила. В такива ситуации, аз изобщо не знам за тези правила. Дори не разбирам, че съм засегнал чувствата ви.
Понякога ни се иска да бъдем за малко сами. Трудно ни е, когато се намираме между другите хора. Ако искаме да останем сами, не се обиждайте, моля ви.
За нас вие сте странни. Помогнете ни да разберем, как вие възприемате света. Споделяйте вашите мисли и емоции максимално ясно, за да ви разберем.
Аз виждам нормално и чувам добре. Ние пропускаме намеците и трудно се изразяваме, но ние също сме хора като вас. Не ми е приятно, когато хората крещят или говорят с мен бавно, като че ли имам проблем със слуха. Моя слух е много по-остър, отколкото на някои от вас. В някои ситуации моят мозък доста сложно обработва входящата информация. Критиките и забавената реч тук няма да помогнат. Това ме унижава и ме кара да се чувствам като малко дете.
Когато ми говорите, не искайте да ви гледам в очите. Когато ме карат да правя нещо, което не съм в състояние да правя се чувствам зле.
Позволете ни да бъдем аутични! Понякога аутистът може да прави определени повтарящи се действия или да се държи странно. Например, да се разкача, да тръска ръцете си, да заема странни пози, да мрънка нещо под носа си. За нас такова поведение ни помага да се справим с този объркващ свят. Подобни типове поведения ни успокояват и ни помагат да преодолеем стреса. Не ни забранявайте да правим така и не се срамувайте ако ги правим на обществено място, такива сме.
Помогнете ми, ако ви моля за това. Обикновенно аз не мога да правя това, което другите могат. Не виждам нищо лошо в това да помоля някой да ми помогне. Една от ситуациите, в която се нуждая от помощ е, когато съм сред хората.
Позволете ни сами да решим дали се нуждаем от помощ или не. Ние знаем нашите ограничения много по-добре от всеки друг. Нямам нищо против някой да ме помоли за помощ, само че нека това става насаме.
Отговаряйте на въпросите ни. Аутистите са наивни и невинни в разбирането на света. Ние се учим по друг начин, за това често се налага да ни се обясняват неща, които другите разбират интуитивно. Понякога задаваме „глупави въпроси“ на тези, на които имаме доверие. Не търсете във въпросите ни скрит смисъл. Ако питам: „Студено ли ти е?“, това не означава, че искам да се включи печката. По-скоро аз не знам дали ми е студено или топло и се опитвам да разбера какво чувствам и съответно очаквам отговор „да“ или „не“.
Питайте, ако искате да разберете какви сме ние. За мен е лесно да обесня. Много от нас съжаляват, че специалистите не ни питат за живота ни, преди да стигнат до някакви изводи.
Позволете ни да се възползваме от алтернативни форми на комуникации. Много от нас имат сериозни проблеми с речта. за това предпочитаме алтернативни форми на комуникация. За мен това е електроната поща, чата, портативния синтезатор за говор….Когато използвам такава техника, разговора придобива подредена форма, вие ме питате и чакате да ви отговоря. Хубаво е, че тази техника ни ми дава да изпреваря събеседника си и ми позволява да говоря по-удобно.
Позволете ни да помълчим. Някои аутисти, които нормално говорят, имат проблем при претоварване или защото в този момент са изморени. Емоционално претоварване настъпва при наличието на много говорещи хора, тогава аз не съм способен да говоря с вас. Не ме докосвайте и не ме прегръщайте, на мен това не ми доставя удоволствие, но при други аутисти това не е така. По-лесно се изразявам в писмен вид, а не устно. Позволете ми да се изразявам така, за мен това е много важно.
Не ни игнорирайте. Питайте дали искаме да се включим в някое мероприятие и какво не ни харесва.
Някои от нас имат много тежко минало. Не ни питайте, ако сами не пожелаем да ви разкажем.
Простете ни. Ние няма да ви подведем. Аутистите често пропускат правилата и често говорят на забранени теми. Зная, че трябва често да искам прошка от моите приятели. Аз ви прощавам, че не ме разбирате винаги.

Най-честата препоръка, която се дава на съпрузи, които са неудовлетворени от семейния си живот е откровено  да поговорят със своята „половинка“.
Опитът показва, че не всички  се решават на това. Особено ако нещата засягат интимната сфера.
Сдържайки се поради смущение от „деликатни“ теми, неувереност в това, че няма да ги разберат, опасения, че ще бъде уязвен съпругът или съпругата, страх да не посееш е любимия човек неприятни подозрения, ….. всичко това води до скандал.
Така продължава съвместното съжителство със затаено недоволство и нарастващо раздразнение до тогава, докато може да се издържи.
Но търпението не е безгранично, проявяват се изблици, които прерастват в емоционален взрив. Последствията от него не винаги са поправими.
Но това може да се избегне, ако се осмелите на поне един разговор, в който всичко да назовете със собствените му имена….
Опитайте, докато не е станало късно.

Позната ситуация нали?
Уверена съм, че познавате много красиви…. е, поне симпатични, образовани и интересни жени, при които личният им живот не върви. И колкото повече четат книги и слушат поучения, толкова повече се отдалечават от шанса да имат приятел, а по-късно и съпруг.
Колкото и странно да ви звучи, тук работи закона за разпределение на енергията. Ако има някъде много, то другаде е станало малко.
Ако голямо количество сили, време и внимание се изразходва за знания, за останалите сфери на живота не остава почти никаква енергия. Получава се отклонение.
Нашият живот прилича на скачен съд с определено количество течност. Ако цялата течност отива в един съд, другите остават празни.
Звучи умно, а на практика?
Всичко е гениално просто. Ако сте осъзнали, че много сте вложили в своята глава и тяло, а любящ партньор нямате, то е очевидно, че трябва да промените нещо и да смените приоритетите си.

Беше горещо и едва се понасяше знойния пек. Сянката на голямата топола беше приютила група младежи. Те весело се закачаха и подръпваха от цигарите на току-що отворена кутия. Старец седеше на пейката пред отсрещната къща и ги наблюдаваше. Изведнъж се надигна и се насочи към групата под дървото.
Спря пред тях, хитро се усмихна и закачливо каза:
– Хубаво правите, момчета!
Младежите го изгледаха презрително. Очакваха, че пак ше ги мъмрят за цигарите, за това само измериха стареца с поглед отдолу нагоре и му обърнаха гръб.
Старецът се направи, че не забелязва реакцията им и назидателно продължи:
– Осигурявате работа на толкова хора. Няма да затворят фабриката за цигари. А ако се разболеете ще падне някой лев за лекарите, аптекарите и санитарите в болницата.
Младежите взеха да се усмихват и да се побутват:
– Какви ги приказва този? Да не е мръднал? – попита един от тях, с ръкави навити до лактите.
Другите се засмяха и леко го побутнаха:
– Остави го….. нали ги знаеш възрастните…, – промърмори друг.
Старецът сякаш изобщо не ги чуваше. Почеса се по главата и продължи:
– А до къде водят цигарите? До гроба. А и за там трябват хора. Нали някой трябва да изкопае гроба. И за тях ще падне някой лев.
Младежите бяха смутени. Последните думи не им се харесаха много и бързо напуснаха сянката. След като се отдалечиха на няколко крачки, двама от групата ядосано хвърлиха цигарите си.
Е, и това е нещо, за другите май трябваше малко повече време за да осмислят нещата.

Група тинейджъри с ръководителката си влязоха в новооткрития универсален магазин. Момчетата смутено се оглеждаха наоколо, а момичетата забелязваха и най дребните неща в украсата, допълненията към щандовете, необичайния интериор, до сега неприлаган към никоя друга сграда.
Групата пое навътре. Всеки разглеждаше нещата, които го интересуваха, но гледаше да не се отдалечава много от другите.
Пазаруването завърши успешно и всички се насочиха към изхода. Изведнъж едно високо слабо момче усети, че някой му бърка в джоба. Погледна объркано жената, която нахално се опитваше да му набута в джоба кутия цигари. Извика смутено:
– Какво е това? Какво искате от мен? Махнете тази кутия от мен.
Момчето се изчерви и пъпките избили по лицето му още повече изпъкнаха на слабото му лице. Очилата му потънали в лека мъгла нацяло объркаха младежа.
Ръководителката на групата приближи, за да разбере какво се е случило:
– Какво става тук? – попита тя едрата жена увита в кафяв вълнен шал под, който се подаваше поизносена черна пола.
– Исках само да му продам една кутия цигари, – с дрезгав глас избоботи жената, – а той крещи, като проскубано пиле.
Момчето окопитило се, бързо каза:
– Но аз не пуша.
Жената го изгледа злорадо и се изсмя:
– Ти мъж ли си?… Не пушел…., – жената махна с ръка и се отдалечи от групата.
Така и не можаха да разберат логиката й. Ако не пушиш не си мъж или щом си мъж трябва непременно да пушиш. Групата дълго се вълнуваше след случилото си. Едни подкрепяха гледната точка на тази странна жена, а други се присмиваха на съученика си. А момчето беше смутено и объркано. Какво лошо има в това, че не пушиш?