На крайбрежната улица духаше студен вятър. А от другата страна на реката се виждаха много бягащи хора….
Вероятно разгонват пак някой митинг. Отново политика! Кога хората ще разберат, че ги манипулират? Умело се използва чувството за принадлежност към „стадото“, вярата в човека, който ще промени обстоятелствата или утвърждаване на идеалите на демокрацията.
Демокрация! Самата дума е направена от своята противоположност. В устата на обвинителите се превръща почти в ругатня.
Ако проследим историята на човечеството, ще забележим как хубавите идеи се извращават до неузнаваемост. Как хипнозата на правилните думи ни карат да не забелязваме най-очевидната лъжа.
От всички страни смятани за демократични, може би Швейцария има само това право. Страната се управлява от федерален съвет състоящ се от седем човека. Всички важни решения се приемат само чрез всенароден референдум. А у нас? Народът е като глупак в ръцете на политиците.
А хората вярват……. Вярват, че от тях нещо зависи. След като се убедят в поредната измама, осъзнават се, „чешат се по главата“, търсят виновните и … всичко започва отначало.
Властта е най-страшния наркотик. Жаждата за власт не може да се утоли. И избраните президенти, министър председатели, кметове… разкъсват страната на късове.
Не вярваха, че това ще дойде, нали всички гласуваме за мир и благоденствие…

Мина времето, когато сутрин чувстваше заряд от бодрост и бързаше да започне деня изпълнен с планове и постижения. Тогава той смяташе, че сънят е загуба на време и спеше само по необходимост.
Малко завиждаше на хората, който се оплакваха от безсъние. Недоумяваше: „Как можеш да страдаш от факта, че живота ти дава допълнително време?“
Времето никога не стига…
Сега той се убеди от собствен опит, че количеството време, не означава  качествено такова….
Както бе казал един поет: “ Ние живеем в едно безвремие…“

А това как става?
Когато поставя преграда на завистта, т.е. създам си навик да се радвам на успехите и красотата на другите, аз се променям.
Когато преодолея желанието си за повече покупки като жертвам, аз се променям.
Мързела побеждавам с труд, рутината с креативност, блудството с обезоръжаваща верност, сребролюбието с отслабващо задоволство.
Когато съм готова спонтанно да направя добро: да посетя болен или човек потънал в мъка; да не премина покрай някой, който е изоставен от близък, без да му обърна внимание; да дам исканото от просещия без да се интересувам за чистотата на мотивите му; да носа отговорност за поето обещание и да не говоря напразно; да простя на този, който ме е обидил или разочаровал, аз се променям.
Това са принципи звучали още преди 2000 години. Просто трябва да започнем да ги усвояваме. И тогава доброто ще започне да покорява сърцата на хората.
Блажения Августин е писал: „Блажен, който обича в Тебе приятеля и заради Теб врага. Само този не губи нищо скъпоценно, чийто пътища са в това, Кого не трябва да изгуби.“

Замисляли ли сме се, поне веднъж, колко много означава за нас майката? Ето ви предполагаеми мисли в различни възрасти:
На 3 години: Моята майка е най-добрата.
На 7 години: Мамо, аз те обожавам.
На 10 години: Мамо, много те обичам.
На 15 години: Не ми крещи!
На 18 години: Искам да се махна от този дом.
На 35 години: Искам да се върна при мама.
На 50 години: Мамо, не искам да те загубя.
На 70 години: Всичко бих дала, за да те видя отново, мамо.
Вероятно за някой от вас нещата са поразместени, но любовта ви към нея, все още живее във вас.
Ако все още е до вас, не преставайте да ѝ показвате колко много я обичате, защото ще дойде ден, когато няма да можете да правите това.

Днес имаме работа с тотално управлявано общество. Живеем, сковани от правила, превърнати сме в цифри — номер на социалната осигуровка, номер на данъчното досие, номер на кредитната карта, номера на чековете и спестовните книжки, номера на куп други неща.
Губим човешкия си облик и в повечето случаи охотно се съгласяваме, защото тая игра на цифри сякаш прави живота ни по-лек. Дори не си даваме труда да вдигаме шумотевица.
Почнали сме да вярваме, че човек, който вдига шум, върви против обществото. Ние сме като пилци, пърхаме, търчим, грачим и кудкудякаме, но щом ни подкарат, вървим натам, накъдето ни насочват.
Рекламните агенции ни казват какво да купуваме, политиците ни учат какво да мислим и макар, че го знаем, не протестираме. Понякога ругаем правителството, ако изобщо съберем куража да изругаем, когото и да било. Сигурен съм, че не правителството трябва да проклинаме, а по-скоро шефовете на световния бизнес.
Свидетели сме на възхода на многонационални корпорации, които не дължат нищо на нито едно правителство. Те мислят и планират в глобален мащаб, които разглеждат човешките маси като нещо средно между работна сила и потребителска общност, част от която може да притежава и капиталовложения. Това е заплаха срещу свободната воля и човешкото достойнство. Необходим е нов подход, който би ни позволил да я премахнем.
Ако случайно изложиш такава философия, тя ще се превърне в потенциална заплаха за босовете.
Това с течение на годините би могла да окаже известно влияние. Да породи определен начин на мислене. За да се разкъса сегашната желязна хватка на бизнесмените, ще трябва навярно социална реорганизация…
Тия шефове, за които говорим…  са предпазливи хора. Не биха рискували много.
Интересите на големия бизнес са се впримчили толкова яко световните организации, до голяма степен и в цялото човечество, че няма причина да се боят от някаква сериозна заплаха.