За характеристиката на нашенеца не трябват много да се умува. Едно от забележителните му качества е използвач. Колко много писатели, са го възпроизвели в литературното си творчество!?
Ако можех да съчиня една приказка за него щях да започна така:
— Събрали се Използвачко, Подмазвачко, Присламчо, Натрапчо, Интригантко, Клеветчо и решили да образуват народ…
Стократно животът ме е бил с железния си чук по главата, за да ме убеди, че той не е мой, а на Присламчо и Подмазвачко.
Убедила съм се в това отдавна. И все пак ги презирам и ненавиждам. Независимо от чувствата ми те се умножават в обществото ни. Защо ли? Просто е за досещане, в това има голям келепир…

– Той ми е много близък! — казваме обикновено за тях.
Всеки си има свои „близки“. Но нима не е така?
Иначе откъде щяха да знаят нашите интимни работи или важни тайни ония непознати и далечни, които приказват за нас из града?
Питаш ме:
– Защо пиеш с тях?
– Но кажи ми, какво друго мога да правя с хората? Не мога да ги науча на нещо, те винаги знаят много повече от мен. Да обсъждам сериозните си дела с тях ще ме измамят! Ако споделя чувствата си, ще ми се изсмеят, ако не явно, то зад гърба ми.
Тайната за успеха на отделния човек е същата, както на всекидневния вестник:
„За нищо да няма свое мнение“!

Ние обичаме да гледаме театър не само защото е забавно, но поради някаква наша вътрешна необходимост. Работата е там, че ние всички сме, кой повече, кой по-малко, актьори. Затова е тая голяма любов към сцената. Затова на всеки актьор гледаме като на свой човек.
В живота най-лесно успяват ония от нас, които са по природата дарени с по-голям талант за преобразяване. Велик талант! На такъв човек пътят в живота му е постлан с килими.
И обратно, колкото по-слабо си дарен с тоя дар, толкова по-мъчен за тебе е животът и толкова по-безинтересен ставаш за хората. Не очаквай никакъв успех в живота при подобни условия.
Да можеше да се извади нещичко от тоя дар от някой друг, който го притежава в по-широки размери или някак да се впръсне в теб от него. Какво ли не би дал за тая операция?!
Целият човешки животили онова, което наричат „борба“, е едно непрекъснато артистично състезание, един открит сценичен дебют.

Какво представлява съвременният българин?
Той върви по чист под. Непрестанно пуши и мачка цигарите си върху него. След като изяде вафлата или закуската си, хвърля опаковката до кошчето или далече от него.
На всеки две-три крачки енергично плюе, без да се смущава нито от обстановката, нито от хората наоколо. Плюе и не престава да говори. Обикновенно казва на спътника си:
— Тия твои възгледи за обществото са твърде стари и назадничави. Всеки от нас трябва да вземе участие в онова, което става наоколо, в новото, което се твори в обществото. Трябва да станем будители за по-светло бъдеще……
И човекът продължава неуморно да плюе, храчи, да размазва фасовете си върху пода….
Думи, думи, думи, а къде са делата?

Ораторът е твърде интересно явление за наблюдение.
Той като пипне веднъж катедрата, съвсем не иска да я остави.
Говори, говори, говори… Ще каже всичко, що знае, и всичко, що не знае.
Няма край потокът от думи… Хване ли ви, мъчно ще се отървете от него.
И като го слушаш, неволно си мислиш: „Горкият, навярно у тях жена му не го оставя да гъkне, та тук си отмъщава на нас, невинните слушатели…“