Понятия, познати до безконечност, които приемаме за даденост и хулим в делничната си реч. Понятия, дотолкова известни, че е трудно, почти невъзможно да осъзнаем цялото им значение.
И аз се удивлявамя пред необятното благоволение, проявявано към нас, което не сме заслужавали, а получаваме. От незапомнени времена упорито злоупотребяваме с даровете и неудържимо ги пилеем, без да преставаме да крещим за още.
Невероятното е, че въпреки всичко това ни е позволено да съществуваме. А това е неопровержим акт на милост. Тази милост е тъй изумителна и всепроникваща, че само за миг да я зърнем е достатъчно, за да ни накара да споделим благостта на вярата.

Това мъничко парче земя излъчваше такова спокойствие, като че ли се намираше в друго измерение.
Златното утринно слънце, шумолящите от вятъра листа, цветята, пеенето на птичките, часовника, дървената ограда, която отдавна трябваше да се боядиса, старата, безмълвно умираща ела, която с всички сили се стараеше да не загуби връзката със своите събратя тревата и цветята…. бяха необикновенни.
Тук нямаха власт никакви хорски вълнения. Всичко вървеше мирно.
Лятото идваше след пролетта, луната сменяше слънцето…
И веднага се усещаше съвсем ясно, че животът е безценен дар. Той не е нещо, което може да бъде оспорвано….

Изкусен грънчар върти колелото на битието. Щом усети в ръцете си калта на бъдещата чаша, запалва в сърцето й неугасим огън.
И ето я готова. Но ако небесният грънчар я хвърли на земята, тя пак отново се превръща в глина.
Той сътворява живот и бди над своите създания. Но щом усети, че съдът е лошо слепен, отново го връща счупен в пръстта.
Върти се безкрайно колелото на веселият грънчар. По стар навик застанал в грънчарницата, с изкустни пръсти извайва от пръстта изящен съд.
И чух как излязлата под пръстите му чашата ми шепти: “ Бях аз глина, но и ти си като мен. В ръцете на ваятеля си само пръст, докато те превърне в скъпоценен съд“.
Усещам как грънчаря със духа си ме замесва, като глина, грубо, глух към болките ми. Но тази трептяща кал е ненаситна плът, докато жизненият му огън не я смели и превърне в….своето най-съвършенно творение.

Какво представлява съвременният българин?
Той върви по чист под. Непрестанно пуши и мачка цигарите си върху него. След като изяде вафлата или закуската си, хвърля опаковката до кошчето или далече от него.
На всеки две-три крачки енергично плюе, без да се смущава нито от обстановката, нито от хората наоколо. Плюе и не престава да говори. Обикновенно казва на спътника си:
— Тия твои възгледи за обществото са твърде стари и назадничави. Всеки от нас трябва да вземе участие в онова, което става наоколо, в новото, което се твори в обществото. Трябва да станем будители за по-светло бъдеще……
И човекът продължава неуморно да плюе, храчи, да размазва фасовете си върху пода….
Думи, думи, думи, а къде са делата?

Представете си млад човек, обхванат от буйно желание да вика, да скача, да пие, да се радва на живота.
А сега вижте друга картина.
Представете, че в подобно настроение млад жизнерадостен момък.
Той влиза в ресторант, пие повече от необходимото, напива се, става, пада, събаря маси, строполява се, удря си главата, чупи си краката, ранява се до смърт.
Е, това вече е бракът.