Какво представлява съвременният българин?
Той върви по чист под. Непрестанно пуши и мачка цигарите си върху него. След като изяде вафлата или закуската си, хвърля опаковката до кошчето или далече от него.
На всеки две-три крачки енергично плюе, без да се смущава нито от обстановката, нито от хората наоколо. Плюе и не престава да говори. Обикновенно казва на спътника си:
— Тия твои възгледи за обществото са твърде стари и назадничави. Всеки от нас трябва да вземе участие в онова, което става наоколо, в новото, което се твори в обществото. Трябва да станем будители за по-светло бъдеще……
И човекът продължава неуморно да плюе, храчи, да размазва фасовете си върху пода….
Думи, думи, думи, а къде са делата?

Представете си млад човек, обхванат от буйно желание да вика, да скача, да пие, да се радва на живота.
А сега вижте друга картина.
Представете, че в подобно настроение млад жизнерадостен момък.
Той влиза в ресторант, пие повече от необходимото, напива се, става, пада, събаря маси, строполява се, удря си главата, чупи си краката, ранява се до смърт.
Е, това вече е бракът.

„Няма никакво съмнение, че една прекалена свобода би била съдбоносна за държавата, ако би дошла предивременно. Наистина, какво би станало с тая сбирщина от овчари и пришълци, ако те биха били внезапно избавени от страха пред властта и предоставени на всички бури на народоуправлението? Какво би станало, ако тия пришълци влязат в борба с монархическите устои, преди още любовта към родината да е скрепила сърцата им с взаимна привързаност? — Раздорите биха разрушили тая току-що зародена държава.“
Кой ли го е казал? Да не помислиш, че това е наш съвременик? Не.
Това е написано от Тит Ливий, поклонник на републиканския преврат на Брут, в неговата история на Рим.
Нещата се повтарят, а фрази изказани в миналото се оказват доста съвременни.

Колко хубаво нещо е пролетта! Когато дойде тя тропа на прозорците, пее и вълнува душата.
Щастлив е онзи, който може да се отдаде на нейното опиянение, без да се отрови нито за миг от страшната мисъл, че всяка нова пролет го приближава все повече към неговия край. За някои той е радост, а за други мъка и страх.
Пролетта е едно от ония напомняния, които природата ни е устроила на тоя свят. Нейните рожби се събуждат всяка пролет за нов живот.
А всяка пролет живота си отива от нас…

Той не се присъединяваше никъде не само защото не може да се приспособява, но и поради едно друго, твърде важно съображение.
Предварително се нагласяше, че където и да отиде, щом го видят как действа, ще му кажат:
— Много си честен, такива на нас не ни трябват!
В нашата страна честният човек съвсем не е на почит. И това е лесно обяснимо. Кой би изтърпял болезнената истина за себе си? Такова нещо човек иска да закъта в най- скришното място на вселената, далеч от погледите и очите особено на  конкуренцията.