Ще поживее човек и ще умре. И право казват: „Само трева ще поникне.“
„Но какво от туй, че ще поникне трева? — мислеше си той. — Все пак трябва да се живее, трябва да бъда щастлив.  А как трябва да живея, за да бъда щастлив, и защо не бях щастлив по-рано?“
И започна да си припомня своя минал живот и се погнуси от себе си. Той сам се видя като придирчив егоист, който нямаше нужда от нищо. И продължаваше да гледа зеленината около себе си, залязващото слънце, ясното небе и се чувствуваше все тъй щастлив, както и преди малко.
„Защо съм щастлив и за какво живеех по-рано? — помисли той. — Колко бях придирчив, какво ли не измислях, но не постигнах нищо освен срам и мъка! А ето че нищо не ми трябва, за да бъда щастлив!“
И изведнъж пред него като че се откри нов свят.
„Щастието,  —  каза си той, — щастието се състои в това да живееш за другите. Това е ясно. В човека е вложена нуждата от щастие. Като я задоволяваш егоистично, тоест като постигаш за себе си богатства, слава, удобства за живот, любов, може да се случи така, че обстоятелствата да направят невъзможно задоволяването на тия желания. Кои желания могат всякога да бъдат задоволени, независимо от външните условия? Любовта, самоотрицанието!“
Той толкова се зарадва и развълнува, като откри тази нова истина, че скочи и започна нетърпеливо да търси за кого по-скоро да се пожертвува, на кого да направи добро, кого да обича.
„Нали аз нямам нужда от нищо — мислеше той, — защо да не живея за другите? И заслужава ли да живееш за себе си,  когато всеки миг можеш да умреш, и то да умреш, без да си направил нещо добро“.
Стана му страшно като никога. Той започна да се моли на Бога и се страхуваше само от едно,  че ще умре, без да е направил нещо добро, хубаво, а пък толкова му се искаше да живее, да живее, за да извърши някакъв подвиг на саможертва.
Накрая стигнах до една проста истина. За да бъде човек щастлив, необходимо е само едно — да обича, и то да обича самоотвержено, да обича всички и всичко.

Съществуват немалко хора с външно порядъчно поведение и реноме на добри граждани. Те са готови в даден случай дори да ви прочетат една назидателна лекция. Не са предатели, защото не им се е случило да попаднат под натиска на едно изкушение или една заплаха.
Но това, че подобни хора не са извършили и навярно никога няма да извършат голямото предателство, не ги издига високо в моите очи. Подтиквани от егоизма си, те всекидневно вършат по някое малко предателство спрямо околните и дори спрямо близките си, стават подли, злепоставят, клеветят, раболепничат, за да бъдат самите те възможно по-добре.

Не изпитвам никакво съчувствие към тия ….Те притежават парите. Жалкото е, че заради тяхното невежество и безучастие младите таланти мизерствуват.
У нас винаги е било така и винаги ще бъде така, додето нещата не се променят основно.
Нашите статистики обичат да броят колко творци на изкуството са свършили в лудницата. И дори не се сещат, че нито един от тях не се е родил луд, че те всички са полудели сред тормоза на мизерията, на изолацията, на всеобщото отхвърляне…

А понякога си викам, че може би така е по-естествено, да  се живее в неразборията.
Какво е нашият живот освен една такава неразбория.
Купчина неща без значение, които все пак имат някакво значение, но само за теб.
Една вавилонска кула от големи проекти и малки достижения, винаги започвана с големи амбиции и оставяна недовършена, жалка или покъртителна в своето амбициозно безсилие….

Непрекъснато мислех за това. Много по-късно, разбрах значението, което придават хората на тия странни думи.
Хората се ръководят в живота не от дела, а от думи. Те обичат не толкова възможността да направят или да не направят нещо, колкото възможността да говорят за различни неща.
И то с такива думи, които между тях се смятат особено важни, като думите: мой, моя, мое. И онзи, който казва за най-много неща мое, се смята за най-щастлив. Защо това е тъй, не зная.
Преди  се мъчих да си обясня това с някаква очевидна изгода; но това се оказа несправедливо.
По-късно, като разширих кръга на наблюденията си, аз се убедих, че понятието мое няма никакво друго основание освен животински инстинкт на хората, наричан от тях право на собственост.
Човекът казва: „моята къща“ и никога не живее в нея, а само се грижи за построяването и поддържането на къщата. Търговецът казва: „моят магазин“. но не носи дреха от най-хубавия плат, който има в магазина си. Има хора, които наричат земята своя, а никога не са виждали тази земя и никога не са минали по нея. Има хора, които наричат други хора свои, а никога не са виждали тия хора; и цялото им отношение към тия хора се състои в туй, че понякога им се пречкат. Има хора, които наричат жените свои жени или съпруги, а тия жени живеят с други мъже.
И хората се стремят в живота не да правят онова, което смятат за добро, а към туй, да наричат колкото може повече неща свои.