Всъщност ние не търсим тази борба, но тя сама ни се натрапва. Всеки би искал да има тих и спокоен живот.

Но къде е той? Кой го има?

Ние имаме един враг, който не ни оставя на спокойствие. Той е жесток и подъл и ни напада отвсякъде. Търси да открие слабото ни място и ни атакува там.

Ние не се борим срещу плът и кръв, а срещу невидимите духовни врагове. Врагът е безопасен, когато виждаш да те доближава, но невидимият се вмъква незабелязано. Той под благовиден предлог се старае да заеме макар и най-скромно място в сърцето ни.

Домогва се до семейството ни. Намира място и в църквата.

Разделя, скарва, руши, умее да представя нещата, които бързо преминават, като богатство, слава, наслади, в най-съблазнителни форми. Колко много от нас лесно се хващат за въдицата му.

За това не е чудно, че човек има вътрешни борби. Там е арената на решителната схватка.

От вън са страховете, които застрашават да ни разколебаят.

Животът ни не е лесен, но е много интересен.

Борбата е трудна и тежка, но е необходима. Армия, която не воюва се разлага.

Интересно е, че ние обикновено забравяме добрините на околните, а щетите и оскърбленията, които са ни нанесли, не забравяме.

Хубавите приятни пролетни дни скоро изчезват от паметта ни, но студените дни, снежните бури, непоносимия студ много добре помним

Когато чувам как хората се оплакват, имам чувството, че живеем в ада.

Жители на едно село се изселили в друга държава. Един човек, който не можел да се похвали с безупречно поведение като младеж и пооткрадвал каквото му падне, решил да види своите съселяни, как са се настанили в другата страна.

Човекът влязъл в един дом. Там една жена била болна и лежала на легло.

– Познаваш ли ме? – попитал човекът.

– Как да не те познавам, – казала жената. – Нали идваше нощем в хамбара и крадеше от царевицата ни.

Наистина ние записваме добрините на пясък, а злините издълбаваме на мрамор.

Никога не се чувствай виновен, че отстраняваш зловредните хора в живота си. Няма значение дали това са, работодател, приятел от детството или нов познат.

Не прави място на хора, които ще ти причинят болка или ще те накарат да се чувстваш малък и незначителен.

Ако човек не зачита чувствата ти, пренебрегва границите ти и продължава да те третира по ужасен начин, трябва да се махне от теб и живота ти.

Всичко ставащо в живота с нас, странно делим наполовина. Ако е радост – с приятели празнуваме, а при беда – при мама отиваме.

Заети с работа, ден след ден в поток от суета, ние почти не мислим за нея. Рядко цветя ѝ подаряваме, но своите болки ѝ носим и обидите с нея споделяме.

Бръчките на лицето ѝ сами рисуваме, като забравяме прошка да ѝ поискаме. Толкова рядко майка си прегръщаме, отучихме се да я целуваме.

Понякога забравяме да ѝ се обадим, рядко сядаме да ѝ пишем, a мама все пак ни обича и каквото и да стане, не би ни предала .

Всичко ще прости, обидите забравя, ръце, душа, сърце – всичко ни отдава. Ето, мамо, пак си тръгвам, далеч от твоята любовта… Моля те, прости за всичко и умолявам те живей спокойно!

Когато се клатушка от умора

и се загубят броят на делата ти,

не  позволявай да плачеш от жалост.

не изпускай и двете си крила.

Върви напред, очаровай мила!

Не унивай, ще бъде открито доброто

и ще се издигнеш над суетата и омразата.

Любувай се на слънцето, небето сутрин.

Проблемите и неприятностите,

в миг ще забравиш, когато пред огледалото стоиш.

Промени прическата си и добави малко блясък.

Това, че си уморена, кой ти каза?

Всичките дела твой промисъл са.

Време е бавно да се разтовариш.

Изглеждаш слаба, но оставаш силна.

Проста истина, но трябва да я знаеш.

Едно помни, че ти си чудо,

макар и само – жена!

Прекрасна си, душата ти е светла.

Ще бъдеш радостна, така е завещано,

но не изпускай двете си крила!