Опитвали ли сте някога да ядете пилешка супа, когато сте болен от грип или имате запушен нос? Не е много приятно нали? Независимо от това, колко сол или пипер сте прибавили в супата, ще имате усещане, че тя е смес от влажна кърпа и гореща вода.

Това става така, защото нашата способност да възприемаме вкуса включва в себе си и нашето обоняние.

Въпреки че на нашия език има множество нервни окончания, отговорни за усещането на пет вкуса, повечето „чисти“ вкусове оформят нашето възприятие съвсем различно.

Според количеството ядене, което попада в нашата уста, голяма порция от храната се превръща в лека микроскопична „мъгла“, попадаща в носа ни.

По такъв начин, всяка подправка и аромат, присъстващи в храната, стимулират нашите обонятелни рецептори, смесвайки възприятието с вкусовите усещания. Всичко това се обединява в кулинарен бунт на аромата и вкуса.

Благодарение на какво се отваря нашата уста? Без да смятаме костната структура, представена от черепа и долната челюст, трудно е да се повярва, че устата е поредица от мускули, опънати  с кожата и мембраните.

Един бърз поглед на учебника по анатомия ни показва, че тези мускули съставляват значителна част от контура на лицето ни. Всеки мускул е отговорен за определено движение на нашата уста – свирене, дъвчене или напомпване.

За това фразата „направи такова лице и то ще си остане така“ не е съвсем неправилна.

Ако мускулите  и челюстта  се фиксират в определено положение, като например, при спазъм на дъвчащите мускули или изкълчване, когато лекарят нагласява челюстта обратно в правилното ѝ положение, никак няма да ни е до смях.

Жител на Дацин, който се намира в северната част на Китай, редовно изпраща кучето си за продукти.

Животното отива в магазина и занася в устата си един юан. За тези пари продавачът му дава парче наденица, съответстваща на дадената стойност и кучето я отнася у дома си.

От персоналът на магазина обяснили, че собственикът на кучето е техен постоянен клиент и неговият домашен любимец всеки ден идва за колбаси.

Става въпрос за кукувицата, която не се обременява с проблемите свързани с възпитанието на децата си. Знаем само, че тя си лети за собствено удоволствие.

В действителност, женската кукувица всяка пролетта и лятото неуморно провежда тайно наблюдение на другите птици.

За да гарантира оцеляването на пилетата си, майката  трябва да следи за мястото, където се построява чуждото гнездо и да успее навреме да сложи яйцата си там. Пиленцата ѝ трябва да се появяват по-рано от своите братя и да отстранят „конкурентите“ си.

Затова не можем да кажем, че кукувица хвърля децата си, а по-скоро, ги отдава на надеждни семейства. Тя сама не е в състояние да отгледа толкова много потомство, колкото ще възпитат „приемните родители“. Една самка може да подхвърли най-малко 10 яйца в чуждите гнезда.

С такова рисковано занятие, което се нарича гнездов паразитизъм, могат да се занимават само дълбоко законспирирани личности. За това възрастните кукувици са почти невидими. Ако самците издават своето присъствие с познатото „ку-ку“, то самките са тихи и погледът ти много рядко може да попадне на тях.

Тогава  каква полза има природата от кукувицата? Тя е една от птиците, които се хранят с „косматите“ гъсеници. За възпитанието на малките кукувичетата малките птички унищожават не по-малко вредни насекоми, отколкото за собственото си потомство.

Сякаш са се провинили видовете възпитатели? Тук има известен  замисъл. Кукувицата учи малките птички да не бъдат глупави.

За да продължат рода си, те трябва да се научат да слагат яйцата си, да се държат тихо в гнездото, не изявявайки местонахождението му и въобще да устроят дом на такива места, където никой няма да ги намери, даже кукувицата.

Интересното е, че има  птици подобни на кукувицата в други континенти. Самките на водоплаващи птици понякога практикуват частичен паразитизъм, подхвърляйки част от своите яйца в гнездото на съседите.

Възможно е кукувицата да е започнала своята кариера по аналогичен начин. Но преуспяват само тези, които не губят време за самостоятелно възпитание на потомството си.

Американският художник Уес Моудс се отправил на пътешествие по Тенеси с лодка хижа, построена в стила на 40-те години, от материали намерени в депо.

Лодката на Moудс повтаря къщите лодки, които в големи количества обикаляли реките на САЩ в средата на миналия век.

Моудс и неговият екип събират данни за историята на жителите на Алабама, чийто живот е свързан с реката. На първо място пътешествениците се интересуват от по-старото поколение, което е могло да види как се изменя месната общност.

Художникът отбелязва, че на брега на реката се появяват все повече по-богати селища, които изместват бедните.

Moудс опитват да документира „духа на реката“, докато тя не изчезне окончателно.