Има такъв атракцион използван по публични и частни забави. Той представлява цистерна с вода, над която е закрепена седалка. Отстрани има лост с мишена, която като се уцели с топка, се задейства. Механизмът освобождава седалката, която заедно с човека на нея се потапя във водата.
Така е в днешни дни, но в средновековието под същото име е бил използван уред за наказание, предимно за жени скандалджийки,  които злословят или имат други нарушения на благоприличието. Това е било стол с някакво приспособление, за да може да се потапя в местния вир, на който връзвали провинилата се и я потапяли във водата. В този атракцион имало особена пикантност.
Съществувало е поверие, че с този уред можело да се разпознае дали една жена е вещица. Смятало се е, че тялото на една вещица нямало да приеме да бъде „кръстено“ с потапяне и нямало да може да бъде натопено.

В английския град Хай Вайкомб всеки избран кмет се претегля на градския площад.
Тази традиция датира от началото на 1678 г. Тогава жителите на града решили да приключат с желанието на кметовете да крадат пари от хазната. По-дебелите приканвали към по-скромен живот.
Една година след като новият кмет  пребивавал на служебното си място, той бил претеглян отново на площада. Глашатай съобщавал: „Добавил…“ или “ Не е добавил…“
В по-старите времена, когато гражданите чуели, че е наддал на тегло, го освирквали и замеряли с развалени яйца.
Сега тази част от традицията е отменена.

През 1362 г. в английския парламент са приели закон, за необходимост от използване на английския език в съдебните зали.
По това време върхушката на английското общество говорела предимно на френски език, но хората от по-нисшите съсловия не го знаели.
За това те не могли да разберат въпросите, които им задавал съдията и съвсем не разбирали за какво ги обвиняват.
Интересното е, че обвинителният акт също бил написан на френски език.

Далу е бил голям художник… Той би създал само шедьоври, ако не бе проявил слабостта да се стреми обществено признание…Ако Далу бе стоял само в ателието, за да продължава спокойно работата си, той би създал такива чудеса, че красотата им изведнъж би засияла пред очите на всички и мнението на света би му присъдило може би това артистично първенство, за чието придобиване той използува цялото си умение.
Това е една справедлива оценка съчетана с едно пристрастно порицание, в което има и истина, и неистина. Вярно е, че Далу жертвува твърде много време за създаване на няколко паметника, не паметници на официални лица, а на прогресивни дейци и че цели двайсет години работи върху големия ансамбъл „Триумфът на Републиката“, издигнат върху Плас дьо ла Репюблик. Но Далу работи над тия творби не за да получи официално признание, а защото смята, че художникът е призван да бъде обществен деец. „В изкуството, както впрочем и във всички неща — пише той в своя бележник, — трябва да принадлежиш на своето време и на своята родина. Художникът, както литераторът, трябва да бъде от своето време. Само при това условие произведенията му ще останат да живеят.“
Израсъл в работническо семейство и живял дълги години в крайна оскъдица, Далу ще остане докрай верен на демократическите идеи. През драматичната 1871 г.‍ е член на Парижката комуна. Принуден след разгрома на Комуната да емигрира в Англия, той прекарва там цели десет години, тъй като е осъден в родината си на доживотна каторга. В продължение на две десетилетия работата върху ансамбъла на „Триумфа“. Това му носи само материални затруднения и скулпторът упорито продължава тая работа не за да получи ордена на Почетния легион, а за да изрази републиканското си верую. Всички негови съвременници ни го описват като крайно скромен, дори свит човек. И когато най-сетне на 19 ноември 1899 при една всенародна манифестация паметникът бива открит и идва ред да бъде награден неговият създател, уредниците на тържеството едва успяват да издърпат на трибуната художника. Той бил се свил зад жена си и дъщеря си сред тълпата.
Президентът на републиката протегнал ръце, за да му окачи на врата лентата с ордена, но Далу промърморил: „Оставете това, господин президент, оставете това, не ме правете смешен!“
Доживял деня на признанието, ала съсипан от дългогодишна работа и потиснат от смъртта на съпругата си и от неизлечимия недъг на едничката си рожба, Далу, преди да угасне, формулира тъй последната си воля: „Да няма речи, нито венци, нито почетни роти; една катафалка от тия, най-бедните, и само името, написано върху плочата на гробището Монпарнас.“
Далу е пожертвувал много време не за скулптурата, а за други неща и туй му е попречило да се реализира напълно. Но бедата не е в това, че се е стремял да служи на обществото, а че самото общество, враждебно на голямото изкуство, го е обричало на занаятчийски труд. Принуден да изхранва по някакъв начин семейството си, художникът дълги години е трябвало да прави най-банални пластични орнаменти, поръчвани му от архитектите, които ограбвали времето и таланта му за парче хляб.
И все пак това, което ни е оставил майсторът, съвсем не е малко и като се изключат някои паметници, в които е бил принуден да следва стила на времето, той е създал, особено в областта на малката пластика, забележителни неща.

Влязох в дюкяна, където единствената жива душа се оказа някакъв слаб и бледен мъж с прошарени коси. Той любезно отвърна на поздрава ми, стана иззад бюрото и с готовност се запъти насреща ми, нещо, което най-много мразя, защото страшно досадно е, когато продавачът непрестанно те следва по петите и ти обяснява качествата на всяка стока и изобщо така усърдно се старае, че просто те задължава да купиш нещо.
— Исках да видя онази глава — обясних, като посочих бронза в ъгъла.
— А, Марсилезата на Рюд! — кимна домакинът. — Първият му ескиз… великолепна работа…
Работата наистина беше великолепна и аз бях просто изненадан, че такъв шедьовър е могъл да попадне сред тая глутница от арабски коне и разголени женски телеса. И главата бе далеч по-живо и по-свободно изваяна, отколкото в окончателния си вид в огромния релеф върху Триумфалната арка. Художникът бе използувал за модел съпругата си и бе я карал да стои с отворена уста и да крещи, за да добие лицето й по-голямо напрежение. „Викай! Викай по-силно!“ — настоявал Рюд, стремейки се да постигне призивната сила и героичната решителност, присъщи на една фигура, символизираща Републиката, но вероятно доста необичайни за бедната домакиня, заставена да напусне кухнята, за да угоди на капризите на мъжа си.
„Викай! Викай по-силно!“ — И аз виждах пред себе си това изпънато от напрежение лице и тоя повелителен поглед, и тия рaзвени под фригийската шапка коси и ми се струваше да чувам тревожния призив за бой и това вече не беше лицето на една скромна женица, а патетичният образ на Републиката, зовяща синовете си в часа на смъртна опасност.