Голямото виенско колело наречено „Ферис“, което сме виждали в увеселителните паркове е изобретено в Русия в началото на 17 век.

Казват, че идеята за него се родила от обичая на децата да се въртят на колелото, което черпело вода от реката. Прекалено голяма центробежна сила и хоп – децата цопват.
Името „Ферис“ всъщност идва от американският шоумен Джордж Ферис, който през 1893 г., построил 75-метрово виенски колело.
Лошото било, че правело едно завъртане за цели 20 минути. Изглежда не е достигала центробежната сила!

Вожд на това племе била жена, някоя си Томирис. Според Херодот  легендарната кралица след победата си над Кир Велики отишла с поданиците си в Мизия и долна Сития, днешна Добруджа и основава на черноморското крайбрежия гр. Томи, днешна Констанца в Румъния.
Цялото племе се състояло от жени войни, които не знаели какво е хурка и стан. Те били отрязали дясната си гърда, за да могат да воюват по-лесно. Когато питали някой мъж от племето,  кой е той,  казвал името си и това на майка си, после на баба си , прабаба си и т.н.
Веднъж Томирис ослепяла. Лекарите й казали, че ще прогледне ако изплакне очите си с урина от мъж, който е лягал само със законната си жена. Тя опитала първо урината на мъжа си, но останала сляпа. След това пробвала урината на много мъже, един след друг, докато зрението й се върнало.
Тогава събрала всички неверни мъже на едно място и заповядала да им избодат очите.

С помощта на смазването се пускали кораби във водата
Ето защо през Средновековието хелингите, наклонени брегови площадки за изваждане и пускане на корабите във вода, били покривани с отвратително хлъзгава животинска мазнина.
На робите се падала рискованата работа, да избутата подпорите под кораба.
В последният момент робът е трябвало да се махне от пътя на кораба. Ако се подхлъзнел, кораба го смазвал, а ако оживеел дарявали му свободата.

Един древен обелиск лежал две хиляди години, забравен в прахта, от западната страна на катедралата „Свети Петър.
Времената се менели. Папата решил, че камъкът ще изглежда много по-добре пред катедралата. Но как да го вдигнат. Тежал 327 тона.
– Казват, – промърморил старият Максимилиан, – че двама инженери са се отказали да се заемат с тази работа. Смятали, че няма да стане.
– Разбирам защо – отвърнал младия Роберто, вглеждайки се със страхопочитание в грамадния камък, поставен в защитен сандък.
– Е, налага се да пробваме. Трябва някак да си изкараме заплатите, – едва каза Максимилиан с хриптяща кашлица.
Двамата с Роберто били наети с още стотици моряци, да вдигнат обелиска. Те се хванали за въжетата.
Площадът гъмжал от народ. Хиляди хора окуражавали с аплодисменти дърпащите и им махали с кърпички. Един елегантно облечен млад човек се качил на трибуната.
Максимилиан смръщил сбръчканото си лице в недоволна гримаса.
– Това е Фонтана, инженерът , който твърди, че може да се справи с тази работа. Голям фукльо е!
– Римляни, – провикнал се младия мъж, – днес ще издигнем този велик паметник от миналото. Когато чуете тръбата, моряци, опънете въжетата. Спирате да дърпате едва след като чуете камбаната. Много е важно между двата сигнала да се пази пълна тишина. Който проговори ще бъде убит.
Младият човек посочил близките бесилки. В миг се възцарила тишина.
По старият моряк се прекръстил
– Това вече е малко прекалено, – прошепнал той.
Моряците си плюли на ръцете. Пронизващия звук на тръбата отекнал на площада.. Мъжете започнали да опъват. Въжетата скърцали. Лебедките скрибуцали. Скрипците хриптели. Бавно и мъчително големият камък започнал да се издига.
Прозвучала камбаната. Всички си починали за няколко мига. Отново се обадила тръбата. Моряците пак напрегнали мускули. По гърбовете им избила пот. Тогава настъпила катастрофата.
Въжетата заяли. Лицата на моряците се изкривили в агония. Нищо не се движело. Опънатите въжета скърцали и се протривали, а камъкът се олюлявал.
Марко съзрял опасността и извикал:
– Полейте въжетата с вода.
Изведнъж разбрал, че е нарушил тишината и трябва да умре.
– Хванете го! – изкрещял Фонтана с пресекнал от напрежение и разочарование глас. – Арестувайте го! Той наруши тишината.
Силни ръце сграбчили Марко. Пазачите повлекли младият моряк към ешафода, където го чакал пазача. Хората изтръпнали от ужас, но никой не посмял да се обади.
– Съжалявам, – прошепнал Марко, но било прекалено късно.
Палачът затегнал грубо конопеното въже около голия врат на моряка. Възрастен свещеник докоснал ръката му.
– Какво е последното ти желание? – измънкал той.
– Моля ви, отче – отвърнал дрезгаво Марко.
От страх не можел да каже нищо Устата му пресъхнала.
– Моля ви, кажете им да облеят въжетата с вода.
– Не знам дали е възможно, синко.
– Моля ви, направете го.
Вече биели барабаните. Това бил сигнала за началото на екзекуцията.
Свещеникът се затичал към Фонтана. Младият инженер кимнал с глава нетърпеливо. Намерили голяма стомна с вода и облели обтегнатите въжета.
– Хайде, приятелче, да приключваме с тази работа, – казал палача , докато бутал Марко, нагоре по стълбите към смъртта.
Точно тогава проехтяла тръбата и въжетата се опънали.
„Защо хората ликуват?“ – помислил си Марко. – „нима се радват, че умирам?“
Не, въжетата се движели леко. Камъкът се повдигал бавно и постепенно.
До стълбата застанал Фонтана засрамен.
– Освободете го! – казал той.

Горбачов навърши 82 години. Той е бил първият и последният президент на СССР.
Горбачов с тогавашните си пълномощия е можел да арестува групата на заговорниците. Но вместо това им дал право да действат, а след това приел в Кремъл Елцин.
Тогава Горбачов попитал Елцин:
– Разбирате ли какво направихте? Нима не знаете, че световната общественост ще ви осъди? Какво ще стане, когато Буш разбере за това?
Елцин успокоил Горбачов:
– Американският президент Буш, знае как се развиват нещата.
На 24 декември преди да подаде оставката си, Горбачов позвънил на Буш и разговарял с него.
– За „световната общественост“ не се притеснявай, – казал Буш.
– Може спокойно да отпразнувате с Барбара Рождество. Утре ще подам оставката си. С „бутона“ всичко ще бъде наред.