В някои планински райони, като Сиера Невада в Калифорния, през лятото може да се види динен сняг.
Той има розов цвят, мирис и вкус на диня. Този феномен се дължи на  водораслите Chlamydomonas nivalis, които съдържат червен пигмент астаксантин.
Тези водорасли служат за храна на някои организми. Сред тях са ледените червеи.
Те могат да живеят само в ледник при ниски температури, а при нагряване до 5°C гният и загиват.

Един слон е живял 5 години в зоопарка, без своите събратя.Там той е научил няколко корейски думи, за да общува с хората.
Австрийски биолози от университета във Виена се установили, че азиатски слон, който живее в зоологическата градина в Южна Корея, се е научил да казва няколко корейски думи.
Фактът, че някои азиатски и африкански слонове могат да имитират звуците на човешката реч не е ново. Изследователи решили да проверят дали слона Каушик, живеещ в зоопарка Еверленд в корейския град Йонъин, може наистина да говори.
За тази цел те направили 47 аудиозаписа на „говор“ на слона и дали на доброволци да прослушат записите, без да им казват кой говори. Те различили ясно пет корейски думи:аньонг «здравей», анйя «седни», анийя «не», нуо «легни» и чоах «добре».
Механизмът за пораждане на звуковете при слона и човека е различен. За да говори Каушик с човешко същество си слага хобота в устатата. Той играе ролята на устни. Така слона можел да произнася, както гласни така и съгласни звукове, но първите му се отдавали по-добре.
Компютърния анализ показал, че речта на Каушик е по-близка до човешката, отколкото до тази на слоновете. Учените обясняват с това, че слона е живял сам и е контактувал само с хора. Това е период, когато слона се е оформял и е бил особено предразположен към обучение.
Наскоро бе публикувана статия, в която се разказваше, че американски биолог е открил „говорещ“  бял кит в аквариума на Калифорния. Имало е съобщение, че азиатски слон от казахстанския зоопарк също е говорел няколко думи на руски и няколко на казахски език.

Вземи пример от кучето.
В 21 век не е важно какво правиш, а как мотивираш другите хора.
Прекрасен пример за това е кучето.
Кучето не си мисли: „Първо ще ме заведеш в къщи, ще ме измиеш и нахраниш и тогава ще ти помахам с опашка“.
Кучето първо отдава своята любов, а след това получава това, което му е нужно.
Забележете, то не ви заставя да му давате нещо, то прави така, че вие сами да пожелаете да го направите.

Седем милиарда души изглежда много. Но тази цифра се губи в броя на микроби на Земята. Само напластеното морското дъно съдържат около 10 милиона трилиона микроби, без да се броят онези, които са в земята или червата на човека.  При опита да изучи  даже зрънце от тази биомаса ще се получи поток от данни, който трудно може да се осъзнае.
Биологът Питър Ларсен буквално е потопен  в тези данни, получени от изследването на микробното разнообразие във водата на Ламанша. Но вместо да рисуват нови диаграми, Ларсен и неговите колеги превръщат микробните данни в музика.
Има определени условия, като например слънчева светлина, температура или концентрацията на фосфора във водата, които осигуряват структурата на данните и определят популацията на микробите. Тази структура позволява интуитивно да се използва музиката, за описване на широк спектър от природни явления.
В последно време е станало модерно да „се озвучават“ научните данни. Например, превръщането на слънчевите бури в пискливи дисонанси или транскрипцията на гама лъчите в симфония за пиано, виолончело и арфа. Един колега посъветвал Ларсен да преведе даните за водорасли в класическа музика, но той предпочел да изясни природните ритми на микробите.
Тъй като тези структурирани системи не могат да разполагат с достатъчни първоначални данни, резултатите ще трябва да се променят, за да се получи възприема музиката.
Ларсен се обърнал към по-малко строго ограничения джаз. За да направи това, той определил музикалните акорди на условията на околната среда, като слънчева светлина, температура, нивата на хранителните вещества, а след подбрал броя на микробите във всяка комбинация към определен звукоред. По такъв начин, акордите звучат различно в зависимост от местните условия на околната среда влияещи на популацията на микробите.
Повечето от опитите да се превърнат линейни данни в звуци е успешно, но всъщност не се подчинява на законите в музиката. Хубаво е, че това е възможно да се види в природните явления.

Животните са оцветени по два начина: едни имат „защитна“ окраска, благодарение на която се сливат със заобикалящата среда и могат да се скрият, а други имат „насочваща“ окраска, която ги прави видими по няколко причини. Зайците се отличават с това, че са оцветени и по двата начина. Когато лежат в леговището си, в храсти или на земята, ушите, главата, гърбът и хълбоците им са сиви. Животните се сливат със земята и се виждат едва когато ги наближите, оцветени са „защитно“. Но в момента, в който заекът разбере, че приближаващият неприятел ще го открие, той скача на крака и тръгва да бяга. Сега той сваля цялата си окраска, сивотата сякаш изчезва безследно, настъпва мълниеносна промяна. Ушите му са снежнобели, с черни връхчета, краката бели, а опашката е черно петно върху ослепително бял фон. Сега заекът е черно-бял. Окраската му вече е „насочваща“. Как става това? Много просто. Предната част на ушите му е сива, а задната — черно-бяла.
Черната опашка, окръжаващото я бяло петно и краката са прилепнали до земята. Заекът седи върху тях. Когато той седне, сивият плащ се разпростира и някак се уголемява, но щом животното скочи на крака, плащът изведнъж се свива и се появяват всички бели и черни петна и докато преди цялата му окраска шепти: „Аз съм бучка пръст“, сега тя вика с пълен глас: „Аз съм заек!“
Защо заекът прави всичко това? Защо трябва едно плашливо създание, което крепи живота си единствено на своята бързина, да оповестява по такъв начин съществуването си на целия свят, вместо да се скрие? Сигурно има уважителна причина за това.
Положително съществува известна полза, инак заекът не би се държал така. Работата е в това, че ако тревогата се окаже лъжлива, заекът мигновено разсейва заблудата, като показва истинската си окраска. От друга страна, ако непознатият се окаже койот, лисица или куче, те моментално забелязват, че имат работа със заек, и „разбират“, че няма смисъл да си губят времето да го преследват. В същност те си „говорят“ Така: „Това е заек, а на открито не мога да го хвана“. Те се отказват от преследването и това, разбира се, спестява на заека много излишно припкане и безпокойство.
Черно-белите петна са „националният мундир“ и „флаг“ на зайците. При по-слабите зайци тези петна са по-матови, а при силните са много по-големи и по-ярки.