Много хора смятат, че трябва да бъдат недоволни от себе си. Считат се за непълноценни и виновни, само защото нямат мотив за усъвършенстване и духовно развитие. Такива хора си мислят, че ако приемат такива като себе си, те няма да имат мотив да се променат, да растат или да се усъвършенстват.

Ако мислите така, погледнете първокласника и ще разберете грешката си. Никой от тях не се смята за непълноценен само за това, че не е в по-горен клас, защото той дори не може да предположи какво знаят по-големите ученици, а и не притежава техните способности.

Но всяко дете не би искало да остане на следващата година в същия клас. Няма никакво противоречие между необходимостта от по-нататъшен растеж и от признаването на факта, че нашите способности са временно ограничени.

Така напълно естествено е да възприемаме и обичаме себе си на всяка степен от нашия растеж и в същото време да не забравяме за по-нататъшно образование и развитие, спомагащо да станем по-добри на всички нива.

Желанието за растеж е естествен инстинкт, вродена потребност. Учените са забелязали, че когато човек узнае нещо ново, в мозъкът му се освобождават множество полезни химически вещества.

Учението доставя удоволствие, когато е естествено, обусловено от вътрешна потребност. То не е свързано със сраха от провал или чувство за непълноценост.

Съществуват и други мотиви за растеж. Това е любов към желанието да се твори. Дори и когато смятаме себе си за непълниценни, ние винаги имаме желание да творим.

Не ограничавайте себе си. Обичайте и се приемайте такъв какъвто сте. Ние всички сме първокласници в училището за духовно развитие.

Едно малко дванадесет годишно момче било единственото дете на една бедна и болна вдовица. Тя ставала все по-зле и по-зле. Даже не могла вече да се вдига от кревата.
Момчето, преди да отиде на училище почиствало стаята, запалвало печката, донасяло вода, приготвяло храна, оправяло завивките на болната и бягало за училище.
Веднъж то се върнало по-късно от обичайното време. Момчето било разплакано. Когато  майката го попитала какво се е случило, детето отговорило:
– Наказаха ме, защото не успях да обясня какво е това милосърдие.
Горкото момче! То по-добре от всички е знаело какво е милосърдие, но само със сърцето си, защото то всеки ден го е практикувало, грижило се е за болната си майка.
Когато си лягате вечер спомняте ли си, че повече от половината население на света са гладни, бедни и нещастни?
Хората в този свят се нуждаят от храна, облекло, жилище, медицинска помощ, образование и най-вече от любов. Ние имаме морално задължение към нуждаещите се хора в света. Не ги търсете в Африка или някоя страна от третия свят, понякога те могат да се окажат до вас.

Имало едно време една жаба. Тя много искала да се превърне в царица. Мислила си как някой принц като се разхожда край блатото, ще го хване и ще му каже: „Ожени се за мен или ще умреш в тресавището“. Лошото било, че тук не идвали принцове, но тя всеки ден обикаляла владението си като упорито търсела младоженеца.
Веднъж край блатото попаднал принц, който търсел лек за гневливия си и баща. Уморен от безгрижният живот на най-малкия си син, царя му казал:
– Жени се или няма да получиш една трета от царството в наследство.
Но Иван не искал да се обременява със семейни задължения. И решил да се поразходи, да събере малко от любимите къпини на баща си, за да укроти гнева му.
А къпините през тази година народили много плод. Докато се усети Иван събрал пълна кофа. Скачал весело от хълмче на хълмче, но се препънал и паднал в блатото.
– Помощ!- завикал Иван със всичка  сила.
А жабата се оказала точно там.
– Принце, ожени се за мен.
– Каква беда ми дойде до главата, да се женя за жаба!
– Че си в беда е ясно, но без моя помощ няма да се измъкнеш оттук.
– Ще видим – заканил се младежът.- Помощ!
– Тук няма никой. На това място живея съвсем сама.
Примирил се царският син, нямало какво друго да прави.
– Нека твоята да е. Измъкни ме от тук.
– Първо ме целуни.
Било му противно, но целунал жабата и….жабата се превърнала в жена.
– Е, харесваш ли ме?
Иван си замълчал и нищо не казал.
– Не приличам ли на принцеса?
– За да се превърнеш в принцеса трябва да бъдеш с такова потекло.
– За това ще поговорим по-късно. Вземи ме за жена и ще стана принцеса.
Жабата извадила  Иван от блатото. Направили сватба. Принцът получил една трета от царството в наследство. И това не било всичко. Новата принцеса не харесвала жилището, дрехите си, дори искала да се разходи и зад граница. Измъчил се Иван. Често започнал да ходи на лов. Връщал се посред нощ само и само да не вижда жена си.
Съжалил се един старец над Иван. Посъветвал го да плюе върху жена си и тя отново се превърнала в жаба. Отнесли я обратно в блатото. Но тя не се отчаяла и се надявала да хване някой друг принц, по-добър от Иван.
Само, че тя не знаела че принцът е оставил надпис на брега: „Опасно за живота“.

Гледам лицата на тези момичета по принуда взели в ръцете си оръжие, за да защитават Родината и семействата си. Много от тях няма да държат рожба в ръцете си и няма да погалят детска главичка, защото ще лежат безжизнени в някой окоп.
И за какво е всичко това? Кому е нужно това изтребление? Нима всеки човек, независимо от националност, раса и вероизповедание, няма право на живот и място под слънцето.
Да врагът е победен, пленен от красотата, но с каква цена?

Учител разговарял с един художник. Когато станало въпрос за майсторство, учителят казал:
– За да успее, всеки художник, композитор или творец трябва да работи дълго и упорито. Ако по време на работата си успее да се отърве от своето его се ражда шедьовър.
Учениците, които присъствали на разговора по-късно попитали учителя си:
– Кой е истинския майстор?
Учителят навел глава и казал:
– Този, който успее да се освободи от собственото си его. Животът на такъв човек е истински шедьовър.