Повечето хора се превръщат в редовни потребители на World Wide Web. Но какво е тази всемирна мрежа за тях?
Как въздейства телевизията и медийната система мнозина са вече разбрали и са си направили съответните изводи. В някои среди гледането на определени предавания, филми,…..са се превърнали във лоши навици, сравними с наркоманията, алкохолизма и тютюнепушенето.
Съществува и такова понятие като игрова зависимост. Но за Интернет…за сега много малко хора могат да дадат точна характеристика на този феномен и да определят как въздейства на човека.
Какво е Интернет за всички хора от нашето време? Много не са в състояние да преживеят без „доза“ Интернет. Ще ви назоват различни причини: духовно развитие, самоусъвършенстване, работа… За други това е просто общение с другите, възможност за запознанство или просто развлечение във вид на игра. Но мрежата отнема много време, цялото ни внимание, а енергията ни се разсейва „наникъде“…..Близки и приятели ви стават тези с които се срещате в Интернет. Къде е проблема? Нали не правим нищо лошо?
Интернет ни привлича с това, че в него можем да намерим всичко, което ни интересува. Едни търсят информация, други я консумират. Той се е превърнал в един кръговрат, в който все повече хора се включват. Но защо тогава ни осъждат нашите близки? Навярно те чувстват, че се отделяме от тях и измененията настъпили в живота ни не  са в правилната посока.
За интереса и вниманието на всеки човек в Интернет се води чудовищна борба. От вас се изисква съвсем малко заинтересованост, а в замяна ви се предлага  всичко, което може да задържи вниманието ви: по-рано засекретени документи, находки на учени, които може и да не са огласени още, нови технологии и разработки в инфо-бизнеса, духовни практики, анкети, музика, филми, книги…
Сама по себе си информацията дори може да бъде много полезна и необходима, но попадането ѝ в Интернет е просто инструмент за привличане на хора и нищо повече. За благите намерения на тази въртележка можем само да си мечтаем. За това трябва да сме много разумни и мъдри, за да не станем заложници на тази мрежа.
Който дълги години е седял в Интернет ще каже: „Тук искам да бъда отново и отново. В мрежата имам приятели, единомишленици, които ме подържат и ме подкрепят в трудна минута. Има какво да науча и от кого да черпя пример. Дори мога да помагам и на други хора…“
Да вярно е, в Интернет има всичко, което може да ви заинтересува за всеки етап от живота ви, но защо толкова много хора не са щастливи. Какво става с човек, когато всецяло е погълнат от този развлекателен център?
Кога ще настъпи пресищане и човек ще каже: “ Омръзна ми всичко това,.. заиграх се, а котката мяучи гладна из къщи, отдавна не съм се виждал с майка. Какво ти  с майка, съседите са забравили дори как изглеждам. Ден и нощ седя на компа и не излизам на улицата. Време е да ида и да напазарувам….“.
Интернет дава лъжлива илюзия за щастие, а тя е враг на човека. Вече много хора просто не могат да живеят без Интернет и това е тъжно …
Поради огромната липса на любов в сърцата ни и в обществото, хората се опитват да угасат този „глад“ чрез Интернет.  Но това е само една измама, която се превръща в капан за човека.
Резултатът от всичко това е печален: нарастващ корем, мускулите се отпускат, внимание се впуска в различни посоки, идва апатия относно външния свят, започваме да изглеждаме все по-лошо, небръснати, немити, винаги сънливи.
Нима сме позволили Интернетът да замени нашата реалност?
Има ли още хора, които могат да даряват своето внимание, любов и грижа за другите? Не разбирате ли, че взаимоотношенията ни с тези хора е най-главната ни ценност в живота? Следвайки желанията си „влизайки“ в Интернет ние се отдалечаваме от реалния живот.
В животът ни настъпват депресии болести… и когато разберем кое от къде и как е дошло, времето ни е свършило и нищо не може да се върне…

В Япония живяло едно момиче на име Кейко. Тя била кръгъл сирак. Родителите й не  оставили нищо на дъщеря си и тя още от малка трябвало да заработва прехраната си.
Но с какво може да се занимава едно момиченце? Тя правела хартиени цветя и ги продавала на минувачите. Много момичета продавали цветя, а за тях плащали малко. Когато Кейко станала по-голяма, тя не могла да си купи копринено кимоно, като по-заможните момичета.
Една нощ, когато Кейко работила в стаята си, през отвореният прозорец влетял папагал. Зелените му пера бики избелели. Той бил много стар, но и много мъдър. Говорел на човешки езици.
Отпускайки крила папагала казал:
– Не ме гони. Аз знам тайна, чрез която ще забогатееш.
– Миличък, защо да те гоня, – тъжно се усмихнала Кейко. – Аз даже нямам с кого да си поговоря, а ти можеш да говориш. Остани, ще споделя с теб бедността си, а за богатство по-добре и да не мечтаем, то за мен е така недостъпно, както слънцето и луната.
– Благодаря ти, скъпа Кейко, – кимнал папагалът, – Преди да намеря нова хазайка, аз дълго наблюдавах цветята. Видя как подари на едно бедно момиче много красиви цветя. Тя нямаше пари, но много искаше да зарадва болната си баба.
– Защо си търсиш нова хазайка? – попитала Кейко. – Нима предишната не е била добра към тебе?
– Тя умря. – Папагалът тъжно навел глава и за минута замълчал. – Тя умря от алчност – добави той.
–  Бедна ли беше? – попитала Кейко?
– Не, тя беше много богата, но всичко й се струваше малко. За пари тя даде последната си капка кръв, – с укор завъртял папагала клюна си.
– Не разбирам как можеш да дадеш кръв за пари, – изненадала се Кейко.
Тогава слушай. Моята хазайка, както и ти търгуваше със самоделно направени цветя, но някаква магьосница й откри как да оживява книжните цветя. Върху стеблата им трабва да се капне кръв. Ти знаеш колко са скъпи живите цветя. И моята хазайка забогатя. Но магьосницата я бе предупредила, за нищо на света да не дава последната си капка кръв. Но както сама разбираш, колкото и да печелеше, все и се струваше малко И когато един чужденец и  бе обещал много пари, моята хазайка не можа да устои и даде последната си капка кръв, след което умря. Богатството поделиха роднините й, като се скараха по между си.
– Но това е ужасно? – възкликнала Кейко. – Ти защо не я предупреди?
– Нима хората в такива случаи слушат някого? – закрещял папагала. – Молих я да не прави тази глупост, а знаеш ли какво ми отговори тя? „До гуша ми дойде от твоята мъдрост!“
– Живей при мен добри папагале и бъди ми съветник, – помолила го Кейко и папагала се почувствал поласкан.
След като продала първите си живи цветя, Кейко веднага си купила копринено кимоно и изящни сандали. Тя сресала черните си коси и в тях втъкнала червена  роза. Така излязла на улицата. На един прозорец тя видяла красива девойка. Кейко й кимнала и красавицата отговорила на поздрава й. Кейко се засмяла и красавицата се засмяла. Накрая Кейко се досетила, че това е собственото й отражение.
– Ей, Кейко,  да идем довечера на студенския бал? – извикала тя на отражението и отново кимнала с глава.
Леко стъпвайки, Кейко бързо се вляла в потока от младежи. За първи път попадала в ярко осветена зала. Някакъв младеж я поканил и тя танцувала с него, щастливо усмихната. Всички го наричали Аратум.
– Кейко, – прошепнал Аратум, – ти си прекрасна като полуразцъфтял вишнев цвят. Кажи в кой дворец живееш и защо такова благородно момиче е дошло на студенския бал?
Кейко искала да признае, че е бедно момиче и живее в една малка стайчка, но си спомнила за вълшебното изкуство и си представила как може да забогатее и да си направи дворец. Без да осъзнава, Кейко представила своята мечта на младежа като истина. Когато млъкнала, Аратум тежко въздъхнал.
– Колко жалко, че си толкова богата….В такъв дворец бедния студент няма да може да влезе, а аз исках да те видя отново.
Кейко не могла да признае, че не живее в дворец, а в бедна стая и че изработва живи цветя, но тя също искала да види Аратум и обещала да дойде на друия ден в парка, за да се разходят.
Много ли трябвало на двама млади да се влюбят един в друг? На тях им е достатъчно да видят другия сред множеството,  да се погледнат в очите,  да се хванат за ръце, за да се почувстват щастливи.
Веднъж, когато Кейко и Аратум отново се срещнали в парка,  държали се за ръце и се разхождали по пътечките, се случило неизбежното. Усните им се сляли в целувка.
– Кейко, моя скъпа Кейко! – ликувал Аратум, но изведнъ станал тъжен. – Нима тази целувка е за довиждане? Баща ти няма да позволи да станеш жена на един беден студент.
Кейко заплакала и признала, че дворецът е измислица, че тя е едно бедно момиче, което прави книжни цветя и ги продава на улицата.
Ако Кейко бе видяла как се бе изменило лицето на младежа, навярно не би споделила с него тайната си. Но от срам тя затворила очи и Аратум вслушвайки се нейния разказ, успял да се съвземе навреме. Той даже се зарадвал, защото вълшебното изкуство на Кейко му обещавало голямо богатство.
За малката Кейко започнали трудни дни. Трабвало да направи много цветя,  да ги съживи и да ги продаде,  за да си купят дом след като се оженят. Трябвало още да се купят килими, картини, красиви порцеланови съдове, нови дрехи за себе си и за мъжа си.
– Кейко, твърде лекомислено разхищаваш кръвта си, – промълвил една вечер папагала.
– О, верни мой приятелю! – погалила тя по главата птицата, – когато Аратум завърши учението си, той ще заработва достатъчно и аз ще си почина.
Но когато се оженили и заживели в новия дом, Аратум напуснал университета. Да учи му било скучно.
– Приятно ми е да гледам как ловко и грациозно се движат пръстчетата ти, когато правиш своите цветя, – ласкаел жена си и тя била щастлива.
Минали години и тяхния дом се оказал твърде скромен за Аратум.
– Моите приятели от университета са къде, къде по-богати, – казал той на жена си. – Чувствам се неудобно между тях.
И пръстите на Кейко започнали да се движат още по-бързо. За да изкара за нов дом денят бил малък. Вечерно време, когато Кейко продавала на улицата живите си цветя, Аратум седял с гейшите в чайните. Какво да прави сам в къщи?
– Кейко, Кейко, – клател с укор глава папагала, когато тя уморена се прибирала в къщи
Новият дом бил удобен и много екстравагантен, но след няколко дни и той се оказал твърде беден за Аратум. Той искал да живее в дворец. Когато Кейко с упрек погледнала мъжа си, той я обвинил, че го е измамила, като го е примамила с дворец, а сега бил принуден да живее в жалък коптор.
Кейко се почувствала виновна, тя все още обичала Аратум
– Ще имаме дворец, – обещала тя, но часавете й за почивка станали още по-малко.
– Кейко, пази се, – предупреждавал я папагала. – Толкова си бледа и уморена, а и съвсем малко кръв ти е останала.
– Приятелю, скоро ще имаме дворец и аз скоро ще заживея като кралица, – казвала Кейко.
Славата на малките цветчета на Кейко обходили света. От Франция дошъл голям ценител на цветята. Той се казвал Магнол. Обещал купища пари на Кейко ако оживи цветята с корените им. Те трябвало да бъдат бели, жълти, розови и червени.
Кейко продала на Магнол всички видове цветя и накрая създала едно червено цвете, но тя нямала вече сили, за да бодне пръста си и да обагри стеблото на цветчето.
– Кейко, Кейко! – с болка завикал папагалът, – не отдавай последната си капка кръв!
– Достатъчно мъдрости си говорил, старче, – нахвърлил се върху него Аратум, хванал го за крилото и го изнесъл в другата стая.
– Аратум, миличък, останала ми е само една капка кръв, – Кейко с молба погледнала мъжа си.
– Нужен ми е червен цвят, именно червен, – развълнувано заговорил Магнол. – Няма да пожаля никакви пари, сами ми съживи този цвят.
– Кейко, ти разбираш какво значи това за нас? – Аратум разтърсил рамото на жена си. – Разбираш ли, че тогава ще имаме дворец! Дворецът, който ти ми обеща.
Събрала последни сили, Кейко убола пръста си и с изцедената последна капка кръв съживила червеното цвете.
Аратум си построил дворец и се оженил за друга. Магнол взел със себе си съживеният цвят във Франция и го нарекъл на свое име Магнолия. А Кейко? За Кейко останала само приказката.

В Микстек, един от най-бедните райони в Мексико, миграцията в САЩ е опустошителна. В това толкова отдалечено място, където сравнително скоро са се появили автомобили, електричество и водопровод и до днес още говорят на езика митшек, трике и асмузгос много повече, отколкото на испански.
Миграцията на север е обезлюдила много населени пунктове. Някои от тях са загубили 80% от населението си и са се превърнали в градове призраци. Там живеят няколко възрастни хора, жени и деца, чийто родители са напуснали родните места.
В село Сан Мигел Куевас, чието население е наброявало повече от три хиляди, сега има само 500 души. Улиците са опустели, селскостопанската земя е изоставена. Животът тук се разпада. Цели семейства мигрират на север. Социалната структура на традиционното аграрно общество е унищожена.
Възрастни жени възпитават внуците си, изоставени от майките си, подрастващи момичета продължават работата на своите бащи, а старците седят сами, изоставени от собствените си деца.

Приятел, това е една душа, живееща в две тела“. – Аристотел

В една далечна земя живели двама приятели. Заедно работили, почивали и съвместно празнували успехите си. Вземали решения, като обсъждали плюсовете и минусите. А ако не можели да излязат от дадено положение, по равно делели неуспеха.
Никой не ги е виждал да се карат или да недоволстват един от друг. Като приятели никога не поставяли тяхната лична връзка в зависимост от мнението на околните.
Слуховете за уникалното им приятелство стигнали до владетеля на страната. Той бил доста възрастен и през всичките тези години окончателно бил загубил вярата си в истинското приятелство.
Веднъж той заповядал да му доведат тези неразделни приятели.
– Вие истински приятели ли сте или неправилно са ми докладвали? Ако не е така, ще отсека главите на осведомителите и делото ще приключи.
– Не наказвайте никого. Ние наистина сме добри приятели.
– Готови ли сте да го докажете?
– Ние не искаме нищо да доказваме…
– Вашето желание няма никакво значение! Днес аз искам да се убедя, че не лъжете. Възможно е и да се заблуждавате. Но аз искам да се убедя, че съществува истинска дружба.
След тези думи владетелят заповядал да хванат двамата приятели и да ги хвърлят в студената и влажна тъмница, поотделно. Пълна изолация от света. Нито един лъч светлина не трябвало да се допира до лицата им. Между затворниците бил изключен и най-малкия контакт.
Стражите получили заповед:
– Да не се хранят, а вода да пият от стичащата се по стените.
Да се оплакват от съдбата нещастниците можели само на плъховете, в чието обкръжение щяли да прекарат остатъка от дните си, ако… На приятелите било дадена само една възможност. Този, който първи помоли за милост, бързо ще бъде освободен, а другият ще умре мъчително.
Ужасният  експеримент продължи един месец. Навсякъде само за това говорели. Народът, преодолявайки неправилните тълкувания и спекулации, нервно потривал длани в предвкусване на драматичната развръзка.
Никой от приятелите не помолил за снизхождение. Когато ги изнесли от тъмницата били изтощени и останали почти без дъх. Дълго време за тях се грижили най-добрите лекари на царството.
Когато дошли на себе си, владетелят отново ги извикал.
– Вие сте герои. Благодаря ви за урока, който ми дадохте и моля да ме извините за неудобствата, които ви създадох. Сега съм напълно уверен, че истинска дружба съществува.
– Вие не можете да знаете дали това е точно така, – казал единият от приятелите.
– Защо да не мога? – удивил се владетелят. – В края на крайщата, има много свидетели на вашата твърдост и несломима воля. Вие не се предадохте един друг, въпреки че бе достатъчна една дума, за да се прекратят мъченията!
– Грешите, – казал другият приятел. – Ние останахме верни само на своите принципи, а приятелят си бихме предали още в първият ден на изпитанието. сурова е правдата на живота. Истината е, че само в името на своите собствени принципи, но не и за приятели, един човек е в състояние да издържат на всякакви мъчения.
– Но как така? – още повече се изненадал владетелят. – И въпреки това вие се смятате за приятели? Тогава какво според вас е истинско приятелство?
– Сходството на принципите…

Често чуваме думата „егоист“, но въпреки всичко не винаги осъзнаваме какво означава това понятие.
Егоистът е човек, който над всичко е поставил своята личност. Той се стреми да реализира само своите цели, като взема под внимание само своите ценности. В живота егоистът се води от следното поведение: “ Това е за мен, това също и това е мое..“
Психолозите са открили няколко типа егоисти
Разумен егоист. .Такъв човек прави само това, което на него му е интересно, без да обръща никакво внимание на околните. Не е склонен на компромисно решение. Основната му цел е да получи всичко от живота, без да даде нищо.
Хитър егоист. За да получи някаква полза за себе си, той започва да заплашва другите, казвайки, че другият трябва да постъпи както на него му е угодно, иначе ще го лиши……
Екологичен егоист. Той е готов да живее по правилата, да направи това, което искат от него, но в замяна на това той трябва да получи нещо. Обмена става взаимен и двете страни са доволни. Сложното става, когато егоистът няма какво да предложи в замяна, но той мечтае да го ценят и обичат такъв, какъвто е.
Трудни хора за общуване, но лошото е, когато ние сме самите такива.