В началото нямаше дерета, само една широка степ. Веднъж разхождайки се по обширните си поляни, покрити с трева, господарят попита:
– Къде са цветята ти?
А степта отговори:
– Нямам семена.
Тогава той заповяда на птиците да донесат семена от различни растения и ги разсипа щедро, нагоре и надолу. Скоро в степта цъфнаха лалета, рози и много други цветя в синьо, жълто и червено. Господарят хареса промяната, но неговите любими цветя ги нямаше:
– Къде е моя ароматен жасмин, сладките теменужки, папратите и цъфтящи храсти?
Той отново си поговори с птичките и те донесоха още различни семена и ги разнесоха из степта. Когато господарят отново дойде, не намери своите любими цветя и каза:
– Къде са цветята, които най-много обичам, тези които са ми по-скъпи от другите?
А степта тъжно отговори:
– О, господарю, не можах да ги запазя. Суровият степен вятър бушуваше.  Слънцето безжалостно гореше гръдта ми. А цветята избледняваха, умираха и изчезваха.
Тогава господарят заговори с мълнията. Внезапен удар разсече гърдите на степта достигайки до нейното сърце. Степта затрепери и застена от болка. Много дни тя плака над зейналата черна рана в нея.
Реката изливаше водите си в цепнатината. Вълните занасяха в дълбините ѝ чернозем. Отново прелетяха птички със семената и ги разсипаха върху образувалата се пукнатина.
И след дълго време суровите скали се покриха с мек мъх и пълзящи растения, а по ъглите зелени гирлянди украсиха прикритите места. Голям бряст с къдрава корона издигна главата си към слънцето. В подножието растяха кедри и брези. Навсякъде нацъфтяха ароматни теменужки, глухарчета и папрати.
Дерето се превърна в чудна градина, където господарят се разхождаше с удоволствие.

Хората почнали да стават буйни и сластолюбиви. Всеки започнал да живее, както намери за добре. Започнали да се разпространяват слухове за края на света.
– Скоро Бог ще излее гнева си на земята, чрез всемирен потоп.
– Не, слънцето ще падне върху земята и Бог ще излее гнева си чрез огнена буря.
– Не пълчища от скакалци ще унищожат всички посеви и глад ще настане на земята.
Накрая решили да попитат един мъдрец, много видял в своя живот. Когато ги изслушал, старецът тъжно поклатил глава и казал:
– Всеки сам излива чашата на Божия гняв върху своята си глава, а Бог не ни спира в нашето своеволие.

Веднъж един от учителите ми зададе въпрос:
– Кажи ми, чувстваш ли вкуса на живота.
Когато подуших наоколо, назовах миризмите, които усещах в момента.
– Да, с мирисането имаш проблем, а какво ще кажеш за вкуса?
Няколко пъти изкарах езика си като куче навън, но така и нищо не усетих.
– Добре, – каза учителят ми като се усмихна.
Изведнъж скочи зад мен и затисна носа и устата ми. Разбрах, че е безсмислено да се съпротивлявам. След известно време поради недостиг на въздух, започнах да ритам с крайниците си. В този момент, учителят ме пусна и аз вдишах.
– Ето, това е вкуса на живота, -казах след като се възвърна дишането ми.
– Разбира се, ти винаги трябва да го чувстваш. Той е вкусът в храната и водата, и къде ли още не. Не яж това, което няма вкус. Не общувай с тези, които са духовно мъртви. Винаги пий от чашата на живота с удоволствие, но не бързай, защото можеш да пропуснеш времето и да загубиш.

На изток живял един мъдрец. Той учел своите ученици:
– Хората могат да те оскърбят по три начина. Могат да ти кажат, че си глупав, да те нарекат роб или бездарен.
Ако това ти се случи, запомни:
Само глупак би нарекъл друг глупак. Само роб открива в другия роб. Само бездарния се оправдава, че не разбира чуждото безумие.
За това не обиждайте и не оскърбявате никого, за да не изглеждате глупави и бездарни.

Руският писател Д.И Фонвизин в комедията си „Недорасъл“ представя госпожа Простакова като зла помещица, която издевателства над своите крепостни селяни. Когато чиновникът Правдин, имащ заповед от върховната власт да  я накаже за извършените зверства като я лиши от имението ѝ, тя започнала да му се моли: „Бащице, прости на мене грешната! Аз съм само човек, а не ангел“.
На това Правдин отговаря: „Знаем, че човек не може да бъде ангел, но не трябва да бъде и демон“.
Да човек не е ангел, но трябва да изпитва любов, да бъде милосърден и състрадателен към хората, а не да издевателства над тях.
Любовта е източник на всяко добро нещо. Тя не се заключава в празни думи, а в дела. Това е любовта на дело да помогнеш на бедните, болните и изпадналите в трудност, да плачеш с плачещите и да се радваш с радващите се. Любовта се доказва с това, че искаш да доставиш радост на другите.
Милосърдието е добро и то с радост откликва на воплите на страдалеца.
Нека бъдем  любвеобилни, милосърдни и състрадателни.