Миризмата, оставена от морски организми, може да се задържи във вода в продължение на месеци.
Немски океанолози от Института за полярни и морски изследвания са развили техника, която позволява да се проследи миграцията на организмите от единични молекули, които остават във водния стълб.
Животните, движещи се през океана, оставяйки след себе си следа от органични молекули. Дълго време се смяташе, че те бързо се разпадат на вода, въглероден диоксид и други прости съединения. Оказа се, че органичните молекули могат да съществуват в океана по-дълго.
На авторите работещи с помощта на свръхточен спектрометър им се е отдало да отделят от пробите на морската вода, единични молекули органично вещество и да определят от колко време са попаднали тук, и от какви организми са били оставени.
Това явление учените наричат ​​“химическа паметта“ на водата.
На следващата година, професионалисти искате да използвате техниката при изучаването на южните морски слонове, най-големите видове тюлени, които живеят в Антарктика. Тези бозайници са в състояние да мигрират на хиляди километри. Миризмата, която те оставят, помага за по-доброто проследяване на маршрутите на техните движения.

Паяците плетат нишки с различна якост от един и същ материал, модифицирайки основата на мрежата.
Американски учени от Университета Акрон са успели да разгадаят, как е устроена мрежата на паяк обитаващ в домовете на жителите на Северна Америка.
Известно е, че мрежата на паяците от вида A. tepidariorum се състои от два типа влакна. Първо тя се състои от яки структурни влакна, подържащи цялата мрежа и второ тя има по-меки такива за ловене, за които се лепва жертвата.
Авторите са проанализирали дисковите основи, позволяващи на мрежата да се прикрепя към различни обекти. Оказало се, че химическия състав на нишките, които улавят и тези, които държат структурата е еднакъв, но макроструктурата е различна.
Сруктурната мрежа се състои от здрави елементи напомнящи скоби. Те лесно се прикрепват към стените и други видове субстанции. Обратно, нишките, които улавят, са 8 пъти по-слаби, те леко се извиват и при допир, лесно обгръщат жертвата.

Една огромна липа караше старините си в гората.
Смъртта проявяваше към нея голямо великодушие, защото й изпрати три предупреждения.
Липата избуя над всички свои посестрими, децата й пораснаха и най-сетне цялата беше куха. Зимната фъртуна пречупи ствола й надве и там, където трябваше да се намира сърцето й, се откри голяма дупка.
Сега липата лежеше сред слънчевата поляна като дълга дървена хралупа и се превърна в прекрасен дом на един рис, който търсеше удобно място за бъдещето си поколение.

Животното душеше в гората земята. Нервна и нетърпелива, сърната търсеше нещо. Младежът си спомни една уловка, която беше научил от баща си. Наведе се внимателно, откъсна широк стрък трева, постави го между палците си и духайки през тази проста свирка, издаде рязко, отривисто блеене, наподобяващо гласа на малко, което търси своята майка.
Макар че беше далеч, сърната пристигна с големи подскоци. Младия човек хвана оръжието си, за да я убие, но очите й доловиха това движение.
Тя замря на мястото си. Козината й едва доловимо настръхна. Тя подуши и го погледна въпросително.
Големите й кротки очи трогнаха сърцето му, задържаха ръката му. Сърната пристъпи внимателно, долови миризмата на своя смъртен враг, скочи зад едно голямо дърво и изчезна, преди още да беше угаснало състраданието му.

Независимо от създадените схеми за социален паразитизъм, на мравките робовладелци често се налага да имат работа с мравките роби, които престават да се грижат за господстващото потомство и убиват ларвите на господарите.
Привикнали сме да мислим за мравките, като неуморими труженици, работещи за доброто на колонията си. Въпреки това, необичайното развитие на способностите за самоорганизация, довели до това, че много видове мравки преминали на своеобразен социален паразитизъм. Така северноамериканските  Protomognathus americanus нападали гнездата на Temnothorax longispinosus.
Възрастните потомци убивали, а потомците взимали със себе си, като роби. В чуждото гнездо поробените мравки се грижели за яйцата и личинките. Те ги чистели и хранели. Този начин на живот води до катастрофи.
Преди няколко години, изследователи от университета „Йоханес Гутенберг“ в Майнц открили, че поробените видове атакували яйцата и ларвите, за които те трябвало да се грижат.  „Въстаналите роби“ не са изолиран случай в лабораторията, а често срещана ситуация.
Учените са установили, какъв процент от поколението мравки оцеляват. Броят на оцелелите ларви варира от 27% до 58% и горната цифра е още по-висока, когато ларвите се възпитават без робите и достига 85%. Робите мравки разбирали, че се грижат за чужди ларви от издадените непознати феромони на обектите и спирали да се грижат за тях и ги унищожавали.
Мравките роби не постигат никакво облекчение на живота си при бунт, но в замяна на това намаляват растежа на чуждата колония. Това означава, че хищническите набези ще бъдат по-малко. Мравките роби ще помогнат и на други колонии, които трябва да се справят с нашественика.
Ако робите не се бунтуват охотно, това означава, че няма наблизо техни близки и те не намират особен смисъл да се стараят.