Наближаваше рождения ден на Лъчезар и неговата жена Мариела, реши да го изненада.

Тя отиде при фотографа и го помоли:

– Искам да ми направите такива снимки, на които да не личат бръчките, мазнините и всичко, което би могло да ме загрозява. Искам да изглеждам страхотно поне веднъж за съпруга си.

Когато му подари албума със снимките, Мариела бе изненадана, защото Лъчезар никак не се впечатли. Всъщност бе много разочарован.

С фотографа по-късно той сподели:

– Когато отворих албума и вядях снимките, сърцето ми се сви. Вие сте много талантлив фотограф. Тези фотоси са много красиви, но … те не са на моята съпруга.

– Тя ме помоли, – нерешително каза фотографът, – да премахна всичките ѝ „недостатъци“.

– Да, но така сте заличили всичко, което представлява живота ни, – тежко въздъхна Лъчезар.

– Не ви разбирам, – фотографът изненадан погледна към нещастният съпруг.

– Разбирате ли, – опита се по- меко да обясни Лъчезар, – когато премахнете всички белези по тялото ѝ, получили се при двете ѝ раждания, заличавате спомените от времето, когато се появиха децата ни.

Лъчезар се усмихна на нещо далечно, за което отдавна не бе се сещал.

– Отнемайки бръчките ѝ, вие изтривате десетилетия от нашия смях и притеснения.

Той разроши косите си с едната ръка и продължи:

– Отсъствието на мазнините по нея заличава любовта ни към всякакви лакомства, които сме яли през годините.

Фотографът вдигна рамене.

– След като видях снимките, – Лъчезар говореше притворил очи, – осъзнах, че не съм казвал на жена си, колко много я обожавам и обичам такава, каквато е.

Разбралият грешката си мъж поклати тъжно глава и продължи:

– Вероятно тя си е мислела, че ще изглежда така, както аз я искам.

Лъчезар замълча за малко, а след това добави:

– Трябва повече да я уважавам дори с цялото ѝ несъвършенство.

Той се изправи и продължи монолога си:

– Ще се постарая това да се случва по-често до края на дните ми.

Обърна се към фотографа и се усмихна:

– Благодаря ви за напомнянето.

След като се увери, че Исус Христос не е просто човек живял някога, а е Синът на Бога, Недялко реши:

– Няма да пропусна нито един ден, в който да не споделя поне с един човек, какво е направил Божият Син за нас.

В напрегнатия ден, той понякога забравяше за обещанието си, но настъпи ли края на деня, нещо го подсещаше и той изпълняваше мисията си.

Една вечер Недялко бе толкова уморен, че си легна веднага щом се прибра. Едва бе притворил очи, когато скочи като ужилен:

– Днес на никого не съм казал за Исус.

Вън валеше и духаше силен вятър.

– Кой ще излезе в такова време? – каза си той. – Освен това е вечер, всеки се е прибрал на топло.

Недялко погледна през прозореца и забеляза мъж, който вървеше по улицата.

Той бързо излезе, настигна мъжа и го попита:

– Мога ли да се скрия под вашия чадър?

– Разбира се, – отзова се веднага непознатия.

След няколко крачки Недялко се обърна към мъжа:

– Имате ли убежище, където да се скриете по време на буря?

– Не, – чистосърдечно призна непознатият.

– А мога ли да ви разкажа за моето укритие, Исус Христос? – Сърцето на Недялко ускори хода си.

В следващите няколко минути непознатият изслуша разказът на Недялко.

Усети Божията любов. Разбра, че празнината, която дълго усещаше у себе си, може да бъде запълнена по един единствен начин, като се помири с Бога.

И той предаде сърцето си на Господа.

Дядо Тони бе майстор дърводелец. Работилницата му се намираше на главната улица. Той имаше помощник, който обучаваше.

Изработваше прозорци и врати, но понякога майстореше шкафове, маси, столове и всякаква мебел, която му поръчваха.

Често се налагаше да отказва поръчки, защото бе претрупан с работа, но клиентите настояваха:

– Не искаме да ходим при друг майстор. Ти си тертиплия. Изпипваш всичко. Твоите мебели са ненадминати.

Старецът работеше бавно с търпение и много любов. Сякаш дъските и талпите, от които пресъздаваше своите творения бяха живи същества.

Работилницата му винаги бе пълна с хора. В нея се отбиваха на приказка и за да научат новините и събитията по света.

Людете споделяха със дядо Тони страховете си, неволите и обратите в живота си.

В студените зимни дни помощникът му Тошко черпеше посетители с греяна ракия или вино, но най-често пристигналите сядаха на сгъваемите столове и просто разговаряха.

А през това време дядо Тони режеше с бичкията, рендосваше дъските като използваше различни рендета и лепеше с туткал сглобките.

Той никога не използваше железни пирони, а квадратни дървени клечки, предварително натопени в лепило. Набиваше ги с дървен чук, като преди това пробиваше дупки на местата, където щеше да ги зачуква.

Когато туткалът изсъхваше, така майсторки рендосваше мястото така, че се получаваше идеална гладка повърхност.

Почти цялото му внимание бе отдадено на това, което вършеше, но се вслушваше и в разговорите, които се водеха край него.

Всеки се чувстваше като желан гост в работилницата на дядо Тони. И за това си имаше основателна причина.

Човек влизаше при дядо Тони, споделяше болката и мъките си, получаваше някоя утешителна и добра дума, сбогуваше се и на негово място идваше друг.

Всички възприемаха старецът като свой близък приятел, за това много го обичаха.

Ангел бе от онзи тип хора, които огъваха пространството около себе си и го променяха.

Когато бе умислен тъмнокафявите му очи се вглеждаха в нещо, което другите не виждаха. Така оставяше неподвижен и вглъбен, след което споделяше това, което бе прозрял.

Той се докосваше и допитваше до истината и този допир се отразяваше на лицето му. Гласът, Който му говореше, Го отвеждаше там, където беше най-необходимо да се намеси.

Във всеки човек Ангел откриваше необикновеното, привлекателното и интересното.

Веднъж той каза на жена си Ели:

– Ако нямаше семейство и деца, щеше да бъдеш голяма поетеса. Всичко в теб щеше да избуява в прекрасни словесни форми. Твоята женственост щеше да превръща римите и ритмите в стихове, които щяха да изненадват с неочаквани нюанси и детайли. Можеш да създаваш музика от думи, както създаваш хармония в нашия дом. Ти си вълшебница, Ели, защото превръщаш обикновения живот в поезия.

Тя се смееше на думите му и възразяваше:

– Но какво ми пречат децата? Ако бих искала да създам „необикновени“ стихове, какво би могло да ми попречи?

– Ти имаш талант, Ели, – продължи настойчиво Ангел. – Не бива да го задушаваш под тежкото бреме на майчинството и грижите за нас. Трябва да пишеш всеки ден, описвайки впечатленията, идеите, усещанията и сънищата си. Обещай ми Ели, че няма да погубиш таланта си заради нас.

„Но какво съм аз в сравнение с него?“ – мислеше си Ели.

За нея той бе диригент на невидим оркестър, чиято музика поддържа достойнството и небесния образ у всеки човек.

Ангел виждаше доброто в хората и обръщаше гръб на тяхната тъмна страна. Това бе единствената негова вродена радост, с която озаряваше всички около себе си.

Ангел и Ели бяха необикновена двойка, която заливаше околните с много любов и даряваше мир на хората.

Когато остареят нашите родители се чувстват безполезни и ненужни. Какво можем да направим за тях?

Баба Цена не можеше вече да върши доста неща, които като млада ѝ се отдаваха доста добре.

Един ден тя настоя:

– Нека аз да измия чиниите.

Нейната внучка Венелина кимна с глава:

– Защо не, давай.

Известно време се чуваше как чешмата в кухнята шурти и от време на време потракваше някоя чиния, удряйки се в друга.

Изведнъж се разнесе страшен грохот. Бе станала смайваща катастрофа.

Баба Цена влезе в стаята и с наведена глава каза:

– Счупих всичките чинии…. Измих ги. Сложих ги на края на плота и без да искам ги бутнах с лакът. ….Те паднаха на пода. …..Не остана нищо здраво.

Старицата закърши ръце и започна да се вайка:

– Защо Бог още ме държи? За нищо не ставам, едни чинии не мога да измия като хората …

– Поради две причини, – засмя се Венелина.

Баба Цена наостри уши и погледна очакващо към внучката си.

– Бабо, на небето има толкова много стари жени, нима на Бог му трябва още една?

Старицата смръщи вежди:

– Ти все се шегуваш, аз говоря съвсем сериозно……. А коя е втората ти причина?

– От създанието на света до Страшния съд нито едно Божие създание, с изключение на теб, не би могло направи това…….

– Какво? – очите на баба Цена се уголемиха.

– От създанието на света до този момент никой освен теб не е успял да бъде моя баба.

– Баба, – поклати недоволно глава старицата.

– Да си баба не означава просто да родиш майка ми, това е много повече. Ти си мой приятел, съветник в трудни ситуации, учител на практически умения в ежедневието и знания как да се изправям, когато не успявам, …. Ти си моята незаменима и ценна баба.

Венелина разпери ръце и прегърна старата жена.

Това предаде заряд на надежда и радост у старицата. Очите ѝ се изпълниха със сълзи, но те бяха от благодарност.