Топлина заля всичко още от сутринта. Хората се радваха и стояха на припек.

Мони не го свърташе на едно място и се движеше неспокойно напред назад.

– Какво пак ти се върти из главата? – погледна го строго баща му.

– Каквото мисля, показва ли се навън? – попита Мони направо.

– Може да гори голям огън в душата ти и никой никога не идва да се стопли на него.

– Ама нищо ли не се забелязва? – Мони искаше да е сигурен сто процента.

– Околните могат да усещат само дима, но си продължават по пътя.

– За какъв огън ми говориш? В главата ми идват как ви ли не дивотии.

Бащата се усмихна:

– Страстите са ветровете, които изпълват платната на кораба. Понякога те потапят кораба, но без тях корабът не може да плава.

– На цяло се обърках, – сбърчи нос Мони. – Огън, ветрове, кораби, …. Мен ме интересува друго. Ако някой разбере какво мисля …

Мони се запъна, а баща му подсказа:

– Би се изчервил.

– Да, де, – Мони смутено наведе глава.

– Исках да те насоча към огъня, който трябва да поддържаш в себе си. Този огън, който ще накара някой да седне до теб и да чуе какъв пламък и жажда Бог е запалил в душата ти, за Него.

Стопли се и хората взеха да работят на нивите и по дворовете си.

Скоро щяха да почнат и да садят чушки, домати и всичко, което бе нужно за трапезата.

Огнян днес бе настроен философски и не изненадваше с нищо ново комшията си Пешо:

– Уважавай живота не само за неговите прелести, а и за трудностите му.

– Е, чак пък толкова, – възразяваше Пешо. – Колко пъти ставаме неволни жертви на развихрили се глупаци?

– Колкото и да е отвратително положението ти, не се опитвай да обвиняваш държавата, шефа си, родителите, природата или нерадостното детство. Менюто е безкрайно и скучно, – махна с ръка Огнян.

– Как да не са виновни? Ако не бяха …..

– Слушай, – Огнян извиси глас, – щом хвърлиш вината на някого или нещо, моментално подкопаваш собствената си решимост за промяна и увеличаваш вакума на безотговорността.

– Дрън, дрън, много знаеш, – запъна се Пешо.

– Парализираната воля не носи радост, – изстреля набързо Огнян.

– Когато стигнеш ръба на отчаянието, друга песен ще ми запееш, – усмихна се Пешо.

– Ти за мен не бери грижа, – натърти Огнян. – За всяко нещо се намира чалъм.

Митко бе малък, но често се навърташе край църквата и затрудняваше свещениците с въпросите си.

Той бе чул за войната, която се водеше в страна, която се намираше доста близко до родината му. Бе гледал по телевизията разрушени домове и хора с измъчени лица.

Днес бе празник, но отново в главата му се бе завъртял въпрос, който го държеше в напрежение.

В двора на църквата бе тихо. Само Матей се виждаше с метлата, как премита наоколо.

– Дядо Матей, – задърпа го Митко за ръкава, – моля те отговори ми …. Спасителят казва: „Повърни ножа си на мястото му, защото всички, които се залавят за нож от нож ще загинат“. Какво означава това?

– Тази думи не се отнасят за военни действия, – старецът веднага се досети какво измъчваше момчето. – Тук се говори за ареста на Исус и реакцията на учениците му към това страшно дело. Както знаеш всички те се разбягаха, но тези слова остават в паметта на хората.

– Защо Бог допуска войните? – Митко попита направо, за това, което го измъчваше.

– Господ допуска злото като цяло. Той не ограничава и не унищожава човешката свобода. За това има смърт, болест, измами, глупост, всякакви други безобразия. Естествено хората изявяват греховните си наклонности, както намерят за добре.

– Не искам да се избиват хората, нито да се разрушават домовете им, – с тъга добави Митко.

– Има много причини за една война. В повечето случаи всеки се мисли за прав и изтъква своите изисквания.

– Защо изобщо хората се унищожават по този начин? – Митко повдигна изумено очи към стареца.

– Двете нации или общности започват да си съперничат помежду си. Развиват омраза в себе си. И …. войната започва.

– Не могат ли хората да живеят в мир? Какво не им достига? – разпали се Митко.

– Така е било и преди в миналото. За съжаление нашата епоха не прави изключение, – въздъхна тежко старецът.

Матей хвана метлата и продължи работата си, а Митко остана дълбоко замислен на пейката.

Беки и Джим известно време бяха в Бейрут. След известно време трябваше да отидат в селище, което бе на няколко минути от мястото, където ИДИЛ воюваше с Ливан.

Преди да потеглят с колата си ги накараха да попълнят един формуляр.

– Виж, колко странно е озаглавен този документ, – Беки посочи с пръст името.

Там бе написано: „Доказателство за живот“.

– За първи път в живота си, трябва да доказвам, че съм жив, – засмя се Джим.

По-късно когато вече пътуваха в колата, връщайки се към случилото се Джим попита:

– Какви са доказателствата, че съм жив и живея? Това, че карам кола? Моите регистрационни номера тук и там? Възможно ли е тези факти и подобни на тях да описват само моето съществуване.

– В повечето случаи ние не избираме между живота и смъртта, – обяви Беки, – а между съществуването и смъртта.

– Права си, – възкликна Джим. – Всъщност ние никога не избираме да живеем. Парализирани сме от страха, че ще умрем и от всички дейности като провал, разочарование и разбито сърце.

– Именно този страх ни кара да заменим живота със съществуването.

– И какво излиза? – тупна с ръка по волана Джим. – Каквито и обещания Бог да желае да изпълни в живота ни, каквито и богатства да ни очакват, ние ще ги намерим само когато изберете живота пред съществуването.

– Независимо от нашия статус или социално-икономически произход, трябва да спрем да чакаме някой да направи живота ни важен. Трябва да действаме и да се държим така сякаш живота ни зависи от това.

– Какъвто и избор да направим в живота си, – въздъхна Джим, – дори няма никакво значение колко ще постигнем, но едно е сигурно, животът ни ще свърши един ден тук на земята.

– Всеки от нас трябва да си зададе въпроса: Ще живеем ли истински или ще стоим и ще чакаме смъртта да ни покоси?

Всички имат стремеж към независимост, това особено важеше за Мирослав. Той желаеше да върви по своя собствен път. Отхвърляше съветите на родителите си и възрастните, които познаваше.

– Съветите на предишните поколения са несъществени, – заявяваше категорично Мирослав. – Библейския метод е старомоден.

Някои се усмихваха покровителствено:

– Какво да ги правиш, младост. Морето им е до колене.

Най-лошото е, че тези им навици можеха да останат през целия им живот.

Бащата на Мирослава, често съветваше сина си и днес не бе по-различно:

– Истинското изпълнение идва от покорството на Бога. Божите принципи винаги са верни.

– Оф, пак с твоя Бог, – присмиваше се Мирослав.

– Той не напразно ни предупреждава, да не се съблазняваме от временните изкушения и краткосрочните бягства, които ни предоставя света, – продължи бащата. – Такива желания могат да доведат до грешен път.

– Дрън, дрън, грях, ….

– Бог е истинският източник на благословение. По-добре се вслушвай в съветите на тези, които са преминали през подобни ситуации. Учи се от техните предупреждения и бъди внимателен към техните напомняния.

– Ние сме млади. Сега е време да си поживеем.

– Тези принципи остават, независимо дали сме млади и стари. Не бъди безразсъден. Трябва да бъдеш нащрек. Сатана дебне зад всеки ъгъл и търси начин да те изкуши и обърка.

– Сатана, объркване, дебнене и не знам какво. Я погледни някои от тези, които се пишат вярващи?

– И най-зрелия християнин е уязвим. Никой не е имунизиран от изкушения. А ти, сине, внимавай с Божите предупреждения. Запази Словото Му в сърцето си. Направи Го своя основа.

Мирослав клатеше недоволно глава. Махна с ръка и категорично отсече:

– Писна ми от твоите поучения ….. Остави ме да си живея живота.

Бащата въздъхна тежко и добави:

– Нужно ли е да изпати, за да Го намери.