Сашо пак закъсняваше. Все нещо му се случваше в последния момент преди да тръгне.

Когато отиде на уреченото място, те не бяха вече там. Тъй като предварително се знаеше къде ще ходят, Сашо хукна нататък.

Когато настигна приятелите си, той задъхан ги попита:

– Знаете ли кога и кой е направил първата снимка на жив човек?

– Ох, пак със твоите „великолепни“ открития, – въздъхна Пламен.

– Остави го нека разкаже, – намеси се Асен. – Това е интересно.

Спечелил всеобщото внимание на групата Сашо започна важно и тържествено:

– Първата снимка на жив човек е направена от Луи Дагер през 1838 г. Снимката изобразява фигура на един празен булевард в Париж по средата на следобед.

– Невъзможно! – възкликна Петър. – По това време на деня булевардът и тротоарите би трябвало да са оживени от движението на карети и пешеходци.

– Човекът не е бил сам, – уточни Сашо. – Хора е имало на оживения Boulevard du Temple, където е направена снимката ….

– Но нали каза, че булевардът е бил празен? – обадиха се няколко гласове.

– Просто не се виждат на снимката, – допълни Сашо.

– Как така, ем са били, ем не се виждат на снимката? – ококори очи невярващо експозиция Стефан.

– Времето на експозиция за обработка на снимката, известна като дагеротип, отнема седем минути за заснемане на изображение, което трябваше да бъде неподвижно през това време, – започна да обяснява Сашо, но останалите го гледаха още по-недоумяващо.

Той продължи без да се съобразява с това:

– Изглежда, че мъжът на тротоара е единственият заснет човек, защото той е стоял неподвижен. Смята се, че се е опитвал да излъска ботушите си.

Всички в групата застинаха и занемяха.

– Причината да няма никой друг в кадър е защото всеки останал се е движил прекалено бързо. Поне така твърдят специалисти, – отбеляза Сашо

Понякога неподвижността постига това, което движението и усилието не могат.

Елена бе млада жена. Тя имаше проблеми в брака. Скоро бе научила, че мъжът ѝ изневерява.

Един ден съседката ѝ Дина видя угриженото ѝ лице и я попита:

– Какво става с теб? Какво те измъчва?

Младата жена със сълзи на очи сподели болката си.

– Ела за малко у дома, – покани я съседката.

Когато двете влязоха в кухнята, Дина взе една тенджера. Наля вода в нея и сложи картоф, яйце и смляно кафе.

Когато всичко завря Дина накара Елена да огледа какво се е получило от сварените продукти.

– Картофът е омекнал. Яйцето се е сварило, а кафето издава сладък аромат, – докладва Елена. – Какво искаш да ми кажеш с това?

Дина се усмихна и поясни:

– Виж и трите са изпитали едно и също „бедствие“. Врели са в горещата вода. Картофът е бил корав и непреклонен, но след това е станал мек и слаб.

– Аха, – усмихна се Елена, – яйцето е крехко вътре, но черупката го е защитила и то е станало вътре твърдо.

– Правилно разсъждаваш, – зарадва се Дина.

– Ами кафето? – попита Елена.

– С него се е случило нещо много интересно. То е променило водата.

– И? – недоумяваше Елена.

– Ако си като кафето, когато нещата стават най-лоши, ти напук на всичко ставаш по-добра и така променяш ситуацията. Ако хората са щастливи, това не означава, че са получили най-доброто. Те просто са направили най-доброто от всичко онова, с което са разполагали.

Николай бе много притеснен. Не намираше изход в ситуацията, в която бе изпаднал.

– Нали се молих?! Нима Бог не ме чува? – Николай удряше с юмруци по стената.

Крачеше ежедневно нервно из стаята, търсейки начин да ускори нещата.

Заплашваше, договаряше се, манипулираше…..

Обърна се за съвет към лекар, адвокат, психолог, …

Но в крайна сметка бе напълно изтощен.

Имаше чувството, че е на предела на силите си.

– Защо? Поради каква причина Бог забавя отговора Си? – отчаян Николай попита приятеля си Тихомир.

– Понякога Бог чака да изчерпим всеки друг начин за помощ, – кротко обясни Тихомир.

– Защо така постъпва? – яростно изрева Никола.

– За да осъзнаем без всякакво съмнение, че сме напълно безпомощни без Него, – усмихна се благо Тихомир.

Димитър бе много развълнуван. Той си намери работа в голяма фирма за връзки с обществеността.

След няколко месеца той бе освободен от тази длъжност по различни съображения.

Димитър бе съкрушен. Чувстваше се безполезен и засрамен.

Когато се прибра в къщи, сподели новината със съпругата си:

– Уволниха ме.

Очакваше тя да се притесни и разтревожи, но тя отговори с увереност:

– Е, нещо ново ще се появи.

Тези думи му дадоха смелост и той започна без страх да чука по вратите.

Много скоро Димитър намери работа в голяма рекламна агенция.

Не се мина много време и заедно със свой колега основаха собствена такава, която имаше успех, дори спечелиха редица отличия.

Един ден Димитър осъзна:

– Успехите ми се дължат на новото ми отношение към провала. Никой не трябва да се страхува от неудачите. По-добре е да приема предизвикателствата въпреки рисковете. Това, което изглежда като провал, може да доведе до победа и да ни научи на важни уроци.

Чрез такива преживявания узряваме, научаваме да се доверяваме на Бога и добиваме увереност, че Той ще действа за наше добро.

Катя Стаменова бе назначена за учителка в едно училище. Там преподаваше на второкласници.

Директорът още в началото ѝ заяви:

– Ние се гордеем с прогресивната си позиция по въпросите на пола. Тук учим учениците от всички възрасти, че понастоящем са признати 1389580542 пола. Ако се отклоните от това, ще последват бързи дисциплинарни действия.

– Но … – плахо възрази Стаменова.

Директорът гневно я погледна:

– Спазването на основната биология, хилядите години натрупано знание и самият здрав разум няма да бъдат толерирани. При нас се включват всички идеи и се приемат всички гледни точки. Така че изразяването на мнение различно от одобреното, е неприемливо.

Катя едва си бе намерила работа и привидно се съгласи, но един ден ѝ писна.

– На какви глупости уча всъщност децата? – запита се тя.

Същата сутрин Стаменова застана пред учениците си и ги попита:

– Хей, деца! Познайте колко пола има?

А след това категорично заяви пред малчуганите:

– Има само два пола.

Стаменова веднага бе изтеглена от класната стая. Даден ѝ бе отпуск и се очакваше разследване по случая.