Един старец живеел на планината в една пещера с петте си ученика. Наближавал празник. Те седнали да похапнат, но имали малко сух хляб и няколко плода.

– Ако ние сме смирени и истинни чада на Бога, – казал старецът, – то нека всеки от вас се помоли за храна, която иска да вкуси на празника.

Учениците смятали, че те са недостойни за тази благодат и накарали старецът да се помоли за всички и той се съгласил със радост.

Когато молитвата му свършила, в пещерата се появил непознат мъж.

– Идвам от далече, – казал той. – Родил съм се в пустинята.

Мъжът донесъл храна, за която братята никога не били чували. Имало грозде, нарове, смокини, орехи и неща, които по това време няма от къде да се вземат, медна пита, стомна с прясно мляко, както и 10 пресни хляба.

– Това ви изпраща един знатен и богат човек, – казал мъжът и си тръгнал.

Братята били смаяни от подаръците и си казали:

– Това наистина е изпратено от Бога.

В едно неделно училище дошли проверяващи. Децата били малко и когато проверяващите влезли в помещението, всяко дете поздравило дошлите.

Членовете на комисията през целия ден обикаляли стаите в сградата. Децата, където и да ги срещнели отново ги поздравявали.

Проверяващите били изненадани от това. Тогава един от тях попитал един ученик:

– Ти вече ни поздрави, защо като се срещнахме отново, ти пак ни поздравяваш?

Ученикът отговорил:

– В живота на всеки човек постоянно се случва нещо и хората се променят. Така, че може да се каже, че за това време и вие сте се променили. Затова ние вече сме съвсем други хора и отново можем да се поздравим.

Един ден пътешествайки по страната, Хинг Ши пристигнал в един град, в който в този ден се събирали най-добрите майстори по живописта и си организирали помежду си състезание, за да се избере най-добрият художник на Китай.

Много изкусни майстор взели участие в този конкурс, множество картини представили те пред погледите на строгите съдии.

Конкурсът вървял вече към своя край, когато съдиите изведнъж се объркали. Те трябвало от останалите накрая две картини, да изберат най-добрата.

Смутени гледали платната. Шепнешком разговаряли, търсейки някакви грешки. Но колкото и да се стараели, не бил намерен нито един недостатък, никакво отклонение, които можело да решат изхода на конкурса.

Хинг Ши наблюдавайки ставащото, разбрал затруднението им, излязъл от тълпата и им предложил помощта си. Когато в странника познали известния мъдрец, съдиите с радост се съгласили.

Тогава Хинг Ши отишъл при двамата художника и им казал:

– Майстори, вашите картини са прекрасни. Трябва да призная, че в тях не намирам никакви недостатъци, како и съдиите. Затова ви моля честно и справедливо да оцените работите си, а след това да назовете недостатъците им.

След дълго оглеждане на картината си, първият художник отровено признал:

– Учителю, както и да гледам картината си, не мога да намеря в нея недостатъци.

Втория художник дълго мълчал.

– Ти също ли не виждаш недостатъци в своята картина? – попитал Хинг Ши.

– Не, просто не съм уверен, с коя от тях да започна, – честно отговорил смутеният художник.

– Ти си победител в конкурса, – казал с усмивка Хинг Ши.

– Но защо? – възкликнал първият художник.  – Нали аз не намерих нито една грешка в работата си! Как може да ме победи този, който е намерил в у себе си множество такива?

– Майстор, който не може да намери недостатъци в работата си, е достигнал края на своя талант. Но този, който може да забележи недостатъци там, където другите не могат да намерят, още може да се усъвършенства. Как мога да връча наградата на този, който е свършил своя път, а не на този, който е постигнал същото, но продължава по своя път? – отговорил Хинг Ши.

Една възрастна жена разказваше:

– Когато бях на 15 години заедно с деветгодишният ми брат ни откараха в Освиенцим. По пътя забелязах, че той си е загубил едната обувка и му се скарах:

„Колко си небрежен, нехаен и разпуснат“.

Това бяха последните думи, които му казах, защото когато пристигнахме, ни разделиха и повече не го видях.

След като ни освободиха, си обещах, да не казвам никога лоши думи на човек, защото те могат да се окажат последите ми думи за него.

Дошло тщеславие при един мъдър човек и му казало:

– Хайде да станем приятели. Готово съм, каквото поискаш, да направя за теб.

– И какво точно ще направиш за мен? – без да бърза с отговора си, попитал човекът.

– Ще ти помогна да станеш кандидат на науките.

– А след това?

– След това доктор.

– Да предположим, че това стане, а после?

– След това ще станеш професор, академик,… Всички ще те славят и ще те признават за велик …

– А след това, какво ще стане с мен?

– Как какво, ще остарееш.

– Славата ми ще преживее десет години след мен. Но след сто години, никой няма да си спомни моето име. А след хиляда? Така че, какво можеш да ми дадеш?

Тщеславието погледнало мъдрия човек, въздъхнало …. и тръгнало да търси такъв, който ще стане приятел с него без много да се замисля.