Един човек искал да стане ученик на най-добрия учител. И за да провери правилността на избора си, решил да му зададе следния въпрос:
– Можеш ли да ми обясниш смисъла на живота?
– Не мога, – отговорил учителя.
– Тогава може би ще ми кажеш, какъв е неговия смисъл?
– Не мога.
– А можеш ли да ми кажеш нещо за природата на смъртта или живота от тази страна?
– Не мога.
Разочарован посетителят си тръгнал. Учениците били озадачени. Как може учителят им да се представи в такава неблагоприятна светлина?
Учителят ги успокоил:
– Каква е ползата да знаеш целта и смисъла на живота, ако никога не усетиш неговия вкус. По добре да изядеш парчето торта, отколкото да разсъждаваш за него.

Един човек седял в чакалнята и чакал влака. Това не бил обикновен влак, а влак на щастието, който щял да го отведе далече в страната на спокойствието, мира, хармонията и любовта.
В чакалнята пейките били неудобни, но човекът бил готов да претърпи тези неудобства, заради бъдещото щастие. Близостта с някои пътници създавала много безпокойства, но човекът не можел да напусне чакалнята, защото се страхувал да не пропусне съобщението за пристигането на неговия влак. И какво са „неудобните съседи“ в сравнение с новия живот, който го очаквал.
Въздуха в чакалнята бил спарен, но човекът се надявал, че само след минута ще обявят пристигането на влака и тогава той ще се освежи със чист въздух.
Влакове имало много, но нито един не бил подходящ за него. Един вървял твърде бързо, друг прекалено бавно, трети бил много скъп, четвъртият бил само със запазени места, петия твърде шумен, шестия стоял на перона само две минути, седмия бил твърде дълъг…
Всички съседи чакащи в залата отдавна се бяха разпръснали, дошли нови пътници, а човекът все чакал и чакал.
С течение на времето, очите му загубили предишната си яснота. Станало му трудно да различава номерата на идващите влакове. Слухът също го подвеждал. Вместо:“Влакът пристига на втори перон“, той чувал: „Сега е подходящия момент, за де се промени всичко“.
Отслабналите мускули трудно се подчинявали на човекът, когато се изправял да погледне щастливците, които отивали за следващия влак.
Състрадателните работници на гарата хранили старика, който повече от половин век прекарал на пейката в очакване на влака на своето щастие. Влак, който никога не пристигнал…

Един мъдрец попаднал на небето и срещнал един ангел
– Как изживя живота си на земята? – попитал го ангела.
– Аз постоянно търсих истината, – отговорил мъдреца.
– Това е хубаво! – похвалил го ангела. – А какво прави, за да намериш тази истина, с какво се занимаваше, за да я откриеш?
– Мъдростта се натрупва от хората и се записва в книгите, за това и аз много четях, -отговорил мъдреца.
Ангелът се засмял.
– Небесната мъдрост се предава на хората чрез религията, за това аз изучавах светите писания и посещавах храмовете, – продължил мъдреца.
Ангелът се засмял още повече.
– Аз пътешествах, беседвах и спорих с други мъдри хора. В тези спорове се раждаше правдата и истината.
Ангелът благосклонно се усмихнал.
Мъдрецът замълчал…. Лицето на ангелът потъмняло и усмивката му изчезнала….
– Какво сбърках? – попитал мъдрецът.
– Ти нищо не каза за любовта, – отговорил замислено ангела.
– Аз нямах време за любов, защото търсех истината! – гордо отговорил мъдреца.
-Там, където няма любов, няма и истина… Най-голямата истина се ражда от най-голямата любов, – тъжно казал ангела и изчезнал….

Един учител бил в града и споделил впечатленията си от него:
– Бях във възторг! Той е цяло вълшебство! Щастлив съм и пея от радост. Видях Бог навсякъде.
– О, – казал един от учениците. В този град е Бог. Човек се чувства радостен и щастлив. Аз непременно ще отида там и ще се докосна до това блаженство.
Ученикът обиколил града и се върнал мрачен. Когато се обърнали към него тъжно казал:
– Светът е отвратителен! Всички са зли и недоволни. Ругаят и се обиждат. Отминават нуждаещите се и инвалидите без да им помогнат. Чувствам се зле….
– Да, – казал учителят. – Ти си прав.
– Но как така, –  възкликнал ученикът, – ти дойде щастлив и опиянен, ти пееше радостно…, а аз плача от мъка, която преизпълва сърцето ми.
Учителят казал:
– Причината е, че ти не си вървял в този ритъм, с който аз преминах града.

Един човек живеещ на края на пустинята, посадил в градината си розов храст, който изобщо не цъфтял. Дълго чакал стопанина, но храста така и не цъфнал. И тогава човекът попитал розовия храст:
– Защо не цъфтиш?
– Защо да цъфтя?- удивено попитал храста. – А и защо трябва да цъфтя? Погледни наоколо никой не цъфти, Те са като мен камилски тръни и не цъфтят.
– Но ти не си трън.
– Как да не съм? Аз съм такъв, каквито са и те. Върху мен също има тръни, – отговорил храста.
– Не, ти си розов храст и трябва да цъфтиш, – не се отказвал градинаря.
По много начини човекът се опитвал  да убеди храста, че трябва да цъфти. Показвал му в енциклопедията рози и камилски тръни, доказвал му , че между тях съществува разлика, но нищо не помогнало.
Градинарят нямал повече сили и търпение да убеди храста, за това решил да си купи друг розов храст. Така в градината се появил още един розов храст.
– А, ето още един камилски трън като мен, – казал си първият розов храст. – Сега ще има с кого да си говоря, защото другите камилски тръни са далече и с тях не мога да общувам.
Двата храста бързо се сприятелили. Те си говорили много. Новодошлия разбрал, че приятелят му по някакъв много странен начин е възприел себе си за камилски трън, но въпреки абсурдното му твърдение не спорил с него.
Скоро пролетта дошла, а след нея и лятото. Новият храст цъфнал. Храстът, който се считал за камилски трън се удивил. Той не очаквал такова нещо. Но цветовете на приятелят му били толкова красиви, че стария храст ахнал и на неговите издънки се появили сълзи. При вида на тази красота сърцето му се изпълнило с радост.  Опиянен от нея той разцъфтял.