Истинското приятелство не изпитва завист,

истинският приятел е най-голямото богатство.

Старият и мъдър вожд на викингите празнувал поредния си юбилей.
Шумно и весело пирували неговите приятели и съратници. Всеки ставал и вдигал наздравица за вожда, пели хвалебствени песни за неговата сила, мъжество, храброст и безстрашие. Пожелавали му богатирско здраве, победи в боевете, дълги години живот и всичко най-хубаво.
Дълго и търпеливо ги слушал старият викинг.  Накрая станал и казал:
– Благодаря ви братя за добрите думи, които изказахте в моя чест. Видял съм в живота си много скърби и радости, постигал съм слава и почит, получил съм много богатства и земни блага…, но нямам нито един истински приятел.
Думите на вожда съвсем не се харесали на войните му. Скочили от местата си възмутени.
– Как можеш да говориш така? Помниш ли, когато изтърва меча си в боя и аз ти го подадох, за да спася живота ти? – закрещял един от войните.
– Нима си забравил, как враговете ти запалиха дома ти  и аз те приютих със семейството ти? – огорчен прибавил втори.
– Дадох ти дрехи и те нахраних, когато беше гол и гладен! – възмутил се трети.
– Да, това е истина, – отговорил вожда, – Аз съм ви благодарен за това и оценявам вашата доброта и грижа за мен. Но помните ли онзи ден, когато получих награда за смелостта си в боя. Маска на завист изкриви лицата ви, много от вас наведоха глави и забиха поглед в земята. А аз очаквах да се зарадвате с мен! А когато бях повишен в ранг, вашите очи станаха тъжни. И вероятно някои от вас са си помислили: „Защо него, а не мен?“ А аз очаквах да споделите моето щастие.
Ние често не разбираме правилно понятието истинско приятелство. Спомням си поговорката: „Приятел се познава в беда“. Ние несъзнателно очакваме беда, за да проверим приятелите си.
Истинският приятел наистина се познава в беда, а най-искрените и преданите се познават в щастието.
Желая ви искрени и предани приятели, умеещи не само да са съпричастни и да ви подкрепят в скръбта, но и искрено да се радват на победите и успехите ви заедно с вас.
Приятелските отношения между хората са най-голямото богатство. Те не се купуват и не се продават, не се печелят на лотария и не се обменят. Душата на човека искрено се радва на истинското приятелство.
За да имаме такова приятелство, трябва постоянно да се стремим да станем вътрешно по-чисти и добри. С една дума, да растем.

Един ловец хванал лисица в капана си и искал да я убие, но видял, че приближава царя. Ловът на лисици по това време бил забранен, за това той бързо пъхнал животното под палтото си и го закопчал.
Царя поздравил ловеца и започнал да го пита за работите му.
– При мен всичко е наред, ваше величество, – отговорил ловеца.
Царят си поговорил с ловеца за времето и други неща. А ловецът през цялото време останал спокоен и не проявявал никакви емоции. Даже не мърдал и се държал така все едно нищо му нямало.
Когато накрая царят си тръгнал, ловецът паднал на земята, разделен на две, защото лисицата прегризала тялото му.
Когато слушаш другите това те отклонява от  нерешените ти вътрешни проблеми. Не задържай проблемите в себе си и позволи и на другите да се освобождават от тях.

Един човек решил да си отмъсти на друг. Купил змия  с надеждата, че  тя ще  ухапе човека, който го е обидил. Това направил през нощта, за да не го види никой.
Отишъл при ловеца на змии. Набързо избрал първата му попаднала гадина. Заплатил за нея и я пъхнал в пазвата, за да скрие от любопитните  очи лошите си намерения.
Той се надявал в скоро време да се срещне с обиделия го и така да нагласи нещата, че змията да го ухапе. Но съдбата се разпоредила по друг начин. Той трябвало доста дълго да чака тази среща.
През цялото време обиденият трябвало да носи змията в пазвата си, така че при среща, веднага да осъществи плана си. Накрая, когато се срещнали, той изпълнил намисленото от него.
Ухапания враг извикал силно.
– Защо викаш, – попитал първият. – Аз не плача.
– За какво трябва да плачеш? – попитал ухапания, търкайки наранената си ръка.
– Как за какво? Погледни тялото ми. То е изпохапано от тази твар, която трябваше да нося със себе си, докато те срещна, за да ти отмъстя,  –  казал първият,  разкопчавайки ризата, за да покаже раните си. –  Добре, че не е отровна.
– И какво? Струваше ли си? – попитал ухапания.
– Тебе, душата никога ли не те е боляла? Какво? Боли? Може би това е така, защото ти също носиш в пазухата си змия, за чието съществуване дори и не подозираш, а тя от време на време те хапе.

Решил веднъж дявола да продаде всичките инструменти на търговската си дейност. Поставил ги на витрината за да ги виждат всички.
А това била такава колекция!
Там блестял кинжалът на завистта, до него лежал лъка на страстта, а от другата му страна бил чукът на гнева. На видно място били разположени отровните стрели на чревоугодничеството. Отделно лежала мрежата на лъжата. Тук били оръжията на унинието, ненавистта и сребролюбието.
Всеки предмет имал етикетче с името си и съответна цена.
На най-красивата полица бил поставен дървен, неугледен клин. Неговото има било „гордост“ и цената му била най-висока.
Минаващ от там попитал дявола:
– Защо този клин е толкова скъп?
Дяволът се усмихнал и със задоволство казал:
– Това е единствения инструмент,  на когото мога да разчитам. Всички останали са безсилни спрямо него.
При тези думи дяволът взел клина и нежно го погалил.
– Ако успея да набия този клин в главата на човека, – продължил дявола, -той отваря врата за всички останали инструменти.

Отдавна много отдавна на земята имало един остров, на който живели всички духовни ценности. Но веднъж те забелязали, че островът почнал да потъва под водата. Всички ценности седнали в корабите си и отплували… На острова останала само любовта… Тя чакала до последно. Но когато нямала вече какво да очаква, тя поискала също да напусне острова. Тогава повикала богатството и го помолила да се качи на кораба му.  Но богатството отговорило:
– На моя кораб има много скъпоценности  За теб тук няма място.
Когато наблизо преминал корабът на тъгата тя помолила и нея. Но тя казала:
– Извини ме, любов, аз съм толкова тъжна, че се нуждая винаги да стоя сама.
Тогава любовта видяла кораба на гордостта и поискала помощ от нея. Но тя й казала:
– Ти нарушаваш хармонията на моя кораб.
Наблизо доплувала радостта, но така била  улисана във веселбата, че не чула любовта. Тогава любовта нацяло се отчаяла. Изведнъж тя чула глас зад себе си:
– Да тръгваме, любов, аз ще те взема със себе си.
Любовта се обърнала и видяла един старец. Той я докарал до сушата. Изведнъж любовта се усетила, че не попитала за неговото име. Тогава тя се обърнала към знанието:
– Кажи ми, знание, кой ме спаси? Кой беше този старец?
Знанието погледнало любовта и казало:
– Това беше времето.
– Времето, – попитала любовта, – но защо то ме спаси?
Знанието погледнало учудено любовта:
– Защото само времето знае колко важна в живота е любовта.
Пазете любовта.