Един юноша възроптал против идолопоклонството и баща му го завел при царя. Владетелят посъветвал младежа:
– Щом не искаш да се покланяш на образи, боготвори тогава огъня.
Младият мъж се засмял:
– Тогава по-добре да почитаме водата, тя потушава огъня.
Царя примирено вдигнал рамене:
– Тогава почитай водата.
Младежът не спрял до тук:
– А защо не вятъра, той разпръсква облаците?
Царя незнаейки какво да каже вече, безпомощно добавил:
– Тогава почитай вятъра
Младежът започнал да се залива от смях:
– По добре да почитаме човека, той носи вятъра.
Логиката на този спор ни води само към едно, идеята, че Твореца е създал нас и всичко около нас. Тогава как мислите, на кого трябва да се покланяме?

Веднъж при Бога дошъл един възрастен селянин и му казал:
– Може да си Бог и да си създал този свят, но не си земеделец. Ти нищо не разбираш от земеделие. Има много да се учиш.
– Какво ще ме посъветваш? – Попитал Бог.
– Дай ми само една година и нека всичко става така, както аз искам и ще видиш какво ще стане. Няма да има бедност и нищета – самодоволно казал селянина.
Бог се съгласил. Той дал една година на земеделеца. Разбира се селянина поискал идеални условия: никакви бури, урагани, засушавания, проливни дъждове, никаква заплаха за реколтата. През тази година всичко било по правилата, до най-малките подробности. Когато искал да грее слънце, сияело слънце, когато искал дъжд, изливал се и колкото време искал толкова те продължавали. Всичко било хубаво и селянина не могъл да се нарадва. Пшеницата израснала висока.
Но когато започнала жътвата, в класовете нямало зърна. Селянинът бил отчаян:
– Какво стана? Какво не е наред? – Попитал той Бога.
И Бог му казал:
– Всичко се дължи на това, че е нямало никакво противопоставяне, конфликт, борба, упорство. Ти избегна неприятностите, за това и пшеницата се оказа безплодна. Борбата е необходима. Бурите, гръмотевиците и светкавиците са полезни. Те разтърсват същността на пшеницата и спомагат за наливане на енергия в нея и я изпълват със сила. Това е и основата на плодоносния живот

Близо до пътя стояло едно изсъхнало дърво.
Веднъж оттам минал през нощта крадец. Виждайки отдалеч силуета на дървото, той си помислил, че това е полицай стоящ близо до пътя. Изплашил се и избягал.
Една вечер  минал влюбен младеж. Той още от далеч забелязал тъмния силует, който му се сторил изящен. Помислил си, че това е любимата му, която отдавна го чакала. Сърцето му радостно забило. Той се усмихнал и ускорил крачка.
Веднъж оттам минала майка с малкото си дете. Детето наплашено със страшни истории, видяло в изсъхналото дърво привидение и силно се разплакало.
Но дървото винаги си оставало дърво.
Светът около нас е отражение на самите нас.

Попитали един ученик:
– Защо постоянно ходиш при учителя си? Нима той то помага да изкарваш пари за цял живот?
Ученикът се усмихнал и спокойно отговорил:
– Не, но благодарение на неговата помощ, аз ще зная какво да правя в живота, когато ги изкарам.
В живота човек трябва да знае не само как да изкарва пари, но и как да ги използва.

– Погледни, на гости ни е дъгата! Тя потвърждава законите на Нютон – пречупване на лъчите!
– О, глупавичката ми, дъгата е временен мост, от небето до полята, от вечността до мига.
– Виж какво майско клонче цъфти тук!
– О, глупавичката ми, това е поздрав от далечните съзвездия.
– Колко си умна, мила!
– Разбира се, да се гледа небето е по-интересно.
– Но хляба се ражда в полето! Виж цялото поле е засято с пшеница!
– А небето е осеяно със звезди.
– Но как ще живеем на небето без покрив и хляб? Нека да се установим някъде и там да очакваме чудеса.
– Добре, но ще гледаме синьото небе. Защото ако дойдат чудеса, те ще дойдат само оттам.