Един човек пътувал в автобус. Той бил намръщен. А мислите му……
„Наоколо говеда, началникът ми е кретен, жена ми кучка…“
Зад гърба му стои неговият ангел хранител и записва: Наоколо – говеда, началник – глупак, жена – кучка….
А в същото време си мисли:
„Изглежда това е всичко. И защо постоянно си го мърмори? Дава поръчка един път и това е. Трябва да вървя да изпълня…..“
Учителят взел една ябълка, обърнал я, поогледал я и казал замислено:
– Хората вярват, че душите им са като ябълки.
– В какъв смисъл? – попитал ученика.
– По точно, като две половинки, – поправил се учителят. – Ето така.
И той внимателно разрязал ябълката на две части.
– Има такова поверие, че за всеки човек съществува идеална половинка. Така Бог преди да прати душите в света ги разделя на половина, на мъжка и женска, като ябълката. И така тези половинки бродят и се търсят едни други. Как мислиш, каква е вероятността да се срещнат? Знаеш ли колко много хора има в света?
– Много.
– Да, така е. Освен това…. като се намерят, какво правят? Мислиш, че правят цяла ябълката и живеят в мир и съгласие?
– Да. А нима не е така? – изненадал се ученикът.
– Не, не става така.
Учителят взел по едната половинка от ябълката в ръцете си и ги поднесъл към лицето си.
– Ето две свежи, апетитни души идват в света. А как светът постъпва с тях?
Учителят гризнал от едната половинка малко парченце.
– Светът, – продължил той с пълна уста, – не е статичен. Той е жесток. Всичко смачква под себе си, по един или друг начин. Отрязвайки по парченце, откъсвайки такова или смилайки всичко на пюре.
Той отхапал и от другата половина и известно време мълчал, дъвчейки. Ученикът погледнал двете нагризани ябълки и нервно преглътнал.
– И ето, – тържествено казал учителят, – те се срещнали! – и той съединил отхапаните половинки. – Сега подхождат ли си една на друга.
– Не!
– А сега погледни тук, – прекъснал учителят и взел няколко ябълки. Разрязал всяка наполовина. Събрал две половинки от различни ябълки. – И какво виждаме?
– Те не си подхождат – кимнал ученикът.
– Погледни пак. – Сложил две различни половинки заедно, отхапал от едната и от другата им страна и демонстрирал резултата. – Какво виждаме? Сега те образуват двойка?
– Да, – ученикът замислено кимнал.
– Сега те си пасват идеално, защото светът ги е захапал заедно, а не по отделно. Обичащите се едни други стават едно цяло, заедно се радват на живота и заедно приемат ударите на живота. Учат се да се разбират от половин дума, поддържат се и се подкрепят при постигане на успех. С времето успешните двойки приемат взаимно навиците си, уравновесяват характерите си и се допълват един друг. Всъщност половинките не се раждат, а стават такива. А това е много трудна работа.
– Какво значение може да има такъв разговор?
Учителят казал:
– Питах го, какво прави, за да бъде лъкът му здрав и как улучва целта? Винаги е уместно да се знае за стабилността на крепостите, за точността на оръжията и за уменията на бойците.
– Какво те разтревожи толкова много?
Лисицата неспокойно отговори:
– Събират камили за принудителен труд.
– Нима си толкова глупава? Съдбата на камилите няма нищо общо с теб. Ти даже не приличаш на тях.
– Не ми ги разправяй на мен тия! – казала лисицата. – Ако някой интригант заяви, че съм камила, кой ще направи петиция за моето освобождение?
Веднъж двама приятели се скарали и единият ударил другия. Удареният го заболяло, но нищо не казал, но написал на пясъка:
„Днес най-добрият ми приятел ме удари.“
Двамата продължили да вървят по-нататък и стигнали до един оазис и решили да се изкъпят. Този, който получил плесницата едва не се удавил, но приятелят му го спасил. Когато дошъл на себе си издълбал на един камък:
„Днес най-добрият ми приятел ми спаси живота.“
Този, който ударил приятеля си и му спасил живота, попитал другият:
– Защо когато те обидих ти писа на пясък, а сега на камък?
Приятелят му казал:
– Когато някой ни обижда, трябва да го напишем на пясъка, за да го изтрие вятъра. Но когато някой прави нещо добро, трябва да се издълбае на камък, за да не може никой да го изтрие.