Кочияшът бе се натряскал пак. Той вдигаше камшика и яростно удряше по конете.

Животните страдаха, но ако можеше този човек да чуе какво казваха, щеше да изтрезнее.

– Защо ни удряш така силно? – викаше един от конете. – Защото така ти хареса?

– Ние караме файтона редовно, – добавяше друг, – а ти седиш тук насила, за да изкараш нещо и да го изпиеш след това. Затова се държиш така грубо с нас.

– Не ние, а ти си виновен сам за живота си, – ядосваше се трети и заканително разтърсваше глава. – Тебе трябва да набият, за да се вразумиш.

Някога си в едно далечно царство живеел ковач. Той се научил така изкусно да прави вериги, че в крайна сметка започнал да ги носи върху себе си.

Това се харесало и на другите ковачи и те усъвършенствали това изкуство.

Хората започнали да си слагат вериги, дори царят и благородниците не изостанали в това, а последвали людете.

Царят издал специален указ:

– Всички да носят вериги.

Децата в училище се обучавали как правилно да носят такива „важни атрибути“.

Бижутерите започнали да правят златни, сребърни и вериги с диаманти, които се превърнали в най-високо държавно отличие.

Появили се майстори, разработващи нови и подобрени вериги от различни ултралеки сплави.

Започнали да се провеждат научни конференции и симпозиуми за веригите. На тях учените пренаписали история на царството. В нея те утвърждавали, че вериги са се носели от древни времена.

И все пак се намерили хора, които не искали да ги носят. Те били преследвани. Лишавали ги от свобода. За наказание им слагали по-тежки вериги, които им причинявали болка и дори смърт.

Въпреки това, когато умирали, тези мъченици говорели на останалите:

– Освободете се от веригите си.

Постепенно все повече хора от това царство започнали да вярват в идеята, че веригите трябва да бъдат премахнати.

Някои напълно ги премахнали, други само от части.

Освободените обяснявали на всички:

– Сега ни е по-леко да живеем.

Но другите само клатели глава невярващо и дрънчали още по-силно с веригите си.

След време по-голяма част от населението започнало да разбира, че е възможен живот без вериги.

Царят издал нов указ:

– Оправдават се всички, които са отказали да носят вериги.

Даже организирали празник на пострадалите.

Но както и преди, никой не смеел да свали веригите си. Те били свикнали с тях.

Малкото лъвче гледаше звездното небе и си мечтаеше:

– Ех, да можех поне веднъж да полетя до Юпитер.

То не бе избрало случайно тази планета. Имаше си причина и то доста основателна.

Още от малко то се гордееше:

– Няма по-пъргаво и силно от мен. Би ми подхождало нещо огромно и величествено.

А Юпитер бе голяма и забележителна планета. Тя пасваше точно на манията му за величие.

В душата си то не бе сиво, а безчестно и ужасно животно.

Макар и малък, бъдещият лъв се страхуваше да изглежда слаб и страхлив.

Минаха години и лъвчето порасна. Стана голям и страшен звяр.

Един ден царят на гората прочете в местния вестник:

– Атмосферата на Юпитер е смазваща за земните жители. Посмее ли някой да стъпи там, нищо не остава от него.

И той се отказа. Детската му мечта моментално се изпари.

Колко често наяве или на сън мечтаем за пари, кариера и слава, искайки винаги да се носим върху вълната на успеха, но не виждаме обратната страна на мечтата си, която е изпълнена с жлъч и води към гибел.

Един ден Нако дърводелеца чу необичаен шум в работилницата си.

– Кой ли е дошъл? – попита той. – А май са двама.

И той се заслуша внимателно в гълчавата.

– Ако не съм аз, кой ще снабдява майстора с дърва, – говореше наперено брадвата.

– Какво толкова правиш? – перчеше се чука. – Ако не съм аз, какви мебели щеше да направи Нако?

Двата инструмента усилено спореха, на кого са по-големи заслугите.

Дърводелецът ги послуша известно време. После се усмихна, взе друг инструмент още не ръждясал от самонадеяност и отиде да си върши работата.

А брадвата и чукът все още спорят. Те не забелязваха, че са започнали да ръждясали, а дръжките им са до такава степен изсъхнали, че не ги държаха.

По-страшното бе, че са изоставени и вече неизползваеми, но те не го осъзнаваха и продължаваха да спорят.

Веднъж лисицата срещна таралежа и му заяви:

– Виж, сега бодлите не са на мода. Освен това коженото ти палто в тази жегата не върви.

– Добре си ми е така, – възпротиви се таралежът.

Лисицата взе да се умилква:

– Мисля, че е по-добре да отидеш на фризьор. Помоли го да ти обръсне бодлите. И без това много лошо се говори за тях в гората.

– Така ли?! – отчаяно възкликна таралежът и се заслуша по-внимателно в съветите на лисицата.

А тя още по-мазно продължи:

– Нека те подстрижат като костенурка под черупката си. Тогава ще видиш как всички наоколо ще ахкат и ще ти се възхищават.

И таралежът хукна към града да си оформи нова прическа.

– Какъв срам, – мърмореше се си той под носа, – да изостана толкова много от модата …

Срещна го бухалът.

– Накъде си се разбързал толкова? – попита мъдрата птица.

– Излагам се с тая моя кожа, – започна да обяснява таралежът. – Добре, че ме срещна лисицата, та да ми отвори очите навреме …

И бодливкото сподели терзанията си.

Виждайки усмивката на бухала, таралежът плахо попита:

– Наистина ли бодлите не са на мода?

– Ти не си глупав, много си живял и видял, – започна бухалът отдалеч. – Когато отидеш при фризьора го помоли след подстригването да те освежи с парфюм от ябълка, морков, мед, …

– Това за какво ми е? – попита изненадан таралежът.

– За да си по-вкусен, когато лисицата те яде, – отговори бухалът.